Корабът с булките
- Автор: Мойес Джоджо
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1492-0
- Переводчик: Илвана Иванова Гарабедян
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Корабът с булките». Краткое содержание книги:
Войната е свършила. Шестстотин и петдесет австралийски булки, омъжени за британски военнослужещи, се отправят на необикновено пътуване. Те се качват на борда на самолетоносача „Виктория“, изпълнени с трепетно очакване да видят любимите си. Над хиляда морски офицери и деветнайсет самолета ги придружават по време на шестседмичното плаване до бреговете на Англия. От другата страна на земното кълбо ги очакват съпрузите им. Или неизвестното бъдеще.
Въпреки строгите правила, които разделят мъжете от жените на кораба, пътищата им скоро се пресичат. За мнозина любовта и клетвите за вярност се оказват недостатъчни, за да устоят на изкушението.
Медицинската сестра Франсис се опитва да избяга от спомените си и да започне нов живот. Въпреки че е мълчалива и сдържана, тя постепенно се сближава с пасажерките от каютата си. На пръв поглед богатата и надменна Ейвис, неграмотната Джийн, жизнерадостната Маргарет и скромната Франсис нямат нищо общо помежду си. По време на пътуването обаче те се опознават и сприятеляват. Въпреки различията. Въпреки греховете от миналото. Защото всеки заслужава втори шанс. А понякога пътуването се оказва по-важно от крайната цел.
Романът е вдъхновен от истинската история на бабата на Джоджо Мойс - Бети Маккий. Една от булките, предприели това пътешествие преди близо седемдесет години
Хайфийлд остана загледан в сцената, докато се увери, че подозренията му са верни. После с натежало сърце посегна към микрофона на радиоуредбата.
- Много съм щастлив, че посрещнахте толкова топло нашите гости - губернатора и жена му - каза той, загледан в скования гръб на губернатора, който наблюдаваше сцената долу. - Ще има допълнителни освежаващи напитки на предната палуба за онези, които искат да се възползват. Междувременно, може би ще е добре да знаете, че младите мъже, на които махате за поздрав, са германски военнопленници.
Айрийн Картър отиде при нея след състезанието, за да й каже колко се радва, че Ейвис е спечелила.
- Най-добре да се възползваш от краката си, преди да се появят разширените вени, нали така? - Както и да се похвали с новите си писма. Беше получила цели седем, при това четири от съпруга си.
- Трябва да ни прочетеш твоите - подкани тя Ейвис, скрила очи зад слънчевите си очила. - Майка ми казва, че непрекъснато кани твоята майка на чай, откакто са разбрали, че сме на един и същи кораб. Сигурна съм, че нямат търпение да научат какво правим.
„А аз съм сигурна, че вече всичко си й разказала“, помисли си Ейвис.
- Чао-чао. Отивам да си прочета писмата от Харолд. Ти получили някакви?
- О, купища - отвърна Ейвис и размаха своите във въздуха. Имаше само едно от Иън. Беше го скрила зад писмото на майка си, за да не види Айрийн. - Успех на следващото състезание, все пак - каза тя. - Ще бъде за карнавален костюм, мисля, затова съм сигурна, че ще се справиш по-добре. Толкова тен си хванала, че може да си сложиш един шал на кръста и да минеш за туземка. - И стиснала „грамотата“ си, Ейвис отмина с високомерно вдигната брадичка.
Франсис не беше в каютата. Вече рядко се задържаш там. Ейвис смяташе, че се крие някъде. Маргарет беше на някаква лекция за забележителностите в Англия. Събу обувките си и се излегна, готова да прочете последното писмо на Иън в усамотение, което бе рядко удоволствие.
Набързо прегледа писмата от баща си (бизнес, пари голф), майка си (пътувания, дреболии, рокли) и сестра си („много съм щастлива и сама, благодаря, и т.н., и т.н.“) после стигна и до плика от Иън. Загледа се в почерка му, питайки се как може да се усети присъщата му властност дори само от мастилото и хартията. Майка й винаги казваше, че има нещо незряло в мъже с лош почерк. Навежда на мисълта, че характерът им не е напълно завършен.
Погледна часовника на ръката си: имаше десет минути до първата смяна за обяд. Тъкмо време да го прочете. Отвори плика и въздъхна от удоволствие.
Четвърт час по-късно още се взираше в него.
Франсис и Маргарет седяха в столовата на палубата, когато ги намери морякът. Хапваха сладолед. Франсис вече бе свикнала с мълчанието, което се възцаряваше наоколо, когато се осмелеше да се появи сред хора. Маргарет на свой ред бъбреше с мрачна решителност. Веднъж или дваж бе попитала най-нахалните зяпачи дали не искат да опитат от сладоледа й и бе изругала тихичко, когато другите се изчервят.
- Госпожа Франсис Маккензи? - попита морякът. Изглеждаше толкова млад: врагът му едва изпълваше яката на униформата му.
Тя кимна. Беше очаквала това дни наред.
- Капитанът би искал да ви види в кабинета си, госпожо. Наредено ми е да ви заведа.
В столовата цареше пълна тишина.
Маргарет пребледня.
- Мислиш ли, че е заради кучето? - прошепна тя.
- Не - вяло отвърна Франсис. - Напълно сигурна съм, че не е това.
По физиономиите на жените наоколо можеше да се убеди, че и те са на същото мнение. „Не идвай, не си желана“, тихичко прошепна някой. Само че този път булките не изглеждаха притеснени.
- Не се бави - подвикна глас, докато излизаше от столовата. - Иначе хората ще почнат да приказват.
Ейвис лежеше на леглото. Някъде наблизо се чуваше странен звук, ниско гърлено стенание, и с известна изненада установи, че излиза от собственото й гърло.
Впери очи в ръката, стискаща писмото, после в халката на тънкия си пръст. Стаята сякаш изчезна около нея. Внезапно скочи от леглото, падна на колене и повърна обилно в купата, която така и не бяха махнали от дните, когато й прилошаваше преди. Повръща, докато ребрата я заболяха и гърлото й запари, стиснала ръце около тялото си, сякаш те бяха единственото, което я спираше да не изтръгне вътрешностите си. През силната кашлица чуваше собствения си глас задавено да повтаря: „Не! Не! Не!“, сякаш отказваше да повярва, че този ужас е истина.