Моят замък
- Автор: Смит Доди
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Унискорп“
- ISBN: 954–330–022–4
- Переводчик: Мариета Цанова
- Жанр: Классическая проза 20 века
Электронная книга - «Моят замък». Краткое содержание книги:
Въпреки че в Моят замък повествованието се води от 17-годишно момиче, литературните критици отнасят книгата към групата на сериозните литературни постижения. Доди Смит е обявена за авторката, написала най-сполучливото и оригинално встъпително изречение на роман за всички времена и за създателка на книги бестселъри още в момента на публикуването им.
Една от най-харизматичните разказвачки, които някога съм срещала.
Дж. К. Роулинг
Така свежа, сякаш е написана едва тази сутрин и така класическа, сякаш е излязла изпод перото на Джейн Остин. Щастлив съм, че имах възможност да я прочета.
Доналд Уестлейк
Приятен, невероятно четивен роман за първата любов и нейните превратности. Какво удоволствие!
Ерика Джонг
Забавна и събуждаща мечти... някакво странно чувство за непреходност блика от нейните страници. 101 поздравления! Оценка шест плюс!
Ентъртейнмънт Уийкли
Моят замък е също толкова блестящо хитроумна и интригуваща, каквато е била и когато е публикувана за първи път преди петдесет години.
Инграм
Цяло събитие, заслужаващо бурни аплодисменти е, когато блестящ роман, изпълнен с остроумие и духовитост, ирония и искрени чувства, се върне към живот след като е отсъствал от лавиците толкова много години. Така че - да отворим шампанското и да посрещнем с наздравица Моят замък.
Лос Анджелис Таймс
Когато музиката спря, Нийл доведе Роуз при нас, а после се завтече към бара да поръча по нещо за пиене.
— Тази мелодия бе наистина прелестна — отбеляза сестра ми. — Как се казва?
— Страхувам се, че не обърнах внимание какво точно свиреха — отвърна Саймън.
— Нито пък аз — додадох.
Роуз седна в отсрещната ниша и опъна краката си напред.
— Уморена ли си? — попита Саймън и след секунда се озова до нея.
— Да, много — отвърна сестра ми, но не се отмести, за да му направи място до себе си.
— Искаш ли да те закарам вкъщи, когато си изпием питиетата? — предложи той и тя кимна в знак на съгласие.
Нийл предложи, ако искам, да остана, а той да ми прави компания, но аз отвърнах, че това би означавало да продължим да танцуваме боси в този коридор, така че за предпочитане бе да си вървя.
Тръгнахме към изхода. Нийл направи така, че да изостанем малко след Роуз и Саймън.
— Изглежда, трябва да се сбогувам с теб — промълви той.
Стана ми тъжно.
— Но ние отново ще се срещнем, нали? — попитах го.
— Ама разбира се! Трябва да дойдеш в Америка.
— А ти никога ли вече няма да се върнеш тук?
Нийл отвърна, че много се съмнява, после се засмя и добави:
— Е, може би един ден ще го направя — когато стана много, много богат старец.
— Защо не ни харесваш, Нийл?
— О, не е вярно, че не ви харесвам, не е вярно и че не приемам Англия. Просто тук не се чувствам на мястото си — бързо отвърна той.
Сестра ми и Саймън извикаха да побързам, така че стиснах ръката на Нийл и затичах към изхода. Натрапваше ми се мисълта, че ще минат години, преди да го видя отново.
В апартамента ме чакаше съобщение от Стивън — съвсем бях забравила, че щеше да ми се обажда.
— „За госпожица К. Мортмейн от господин С. Коули“ — прочете Роуз на глас. — „Джентълменът поръча да Ви предам, че е напълно на вашите услуги.“
— Много мила бележка — отбеляза Саймън. — Не мислиш ли, че трябва да му се обадиш, Касандра?
— О, по-добре да го отложи за утре сутринта — прозина се Роуз. — Хайде да си лягаме, Касандра. Още не сме си поприказвали като хората.
Точно тогава Топаз излезе от своята спалня и ми заяви, че трябва да поговори с мен.
— Не можеш ли да изчакаш до утре? — попита я Роуз.
Топаз отвърна, че не виждала защо трябва да се отлага.
— Часът е едва десет и половина, а аз нарочно се върнах по-рано, за да проведа този разговор с Касандра — възрази тя.
— О, няма значение — нервно рече Роуз. — Само свършвайте по-бързо.
Топаз ме поведе към закритата градина, разположена на покрива на сградата.
— В този апартамент човек никога не знае дали не го подслушват — прошепна ми тя.
На покрива бе приятно — в градината имаше ниски дръвчета, засадени в кашпи, и мебели, плетени от ракита. Наоколо нямаше жива душа. Седнахме на едно канапе и аз зачаках Топаз да изплюе камъчето. Както и предполагах, тя искаше да си поговорим за татко.
— Не го видях за повече от няколко минути, докато беше тук — каза мащехата ми. — Моята стая е много малка, така че го настаниха в спалнята на Саймън, а и госпожа Котън изцяло го беше обсебила.
Попитах я дали още се притеснява, че между тях двамата може да има нещо.
— О, не както преди. Не мисля, че госпожа Котън се интересува от Мортмейн — мъжа. Вълнува я Мортмейн — известният писател, ако й достави удоволствието отново да стане прочут, разбира се. Тя се надява, че той ще възкръсне за нов творчески живот, и се блазни от мисълта, че заслугата за това може да бъде нейна. Както и Саймън, между другото.
— И какво лошо има? — попитах я. — Знаеш, че и двамата са изпълнени с добри чувства към татко.
— За Саймън съм съгласна — той наистина се интересува от творчеството на Мортмейн, и то единствено заради доброто на баща ти. Но мисля, че госпожа Котън е просто една колекционерка на знаменитости — тя дори вече започна да цени и мен, след като видя някои от портретите ми, рисувани от известни художници.
— Ала тя те покани да отседнеш в дома й още преди да е видяла портретите ти — припомних й. — Харесвам госпожа Котън и намирам нейното мило отношение към цялото ни семейство за изключително.
— Хайде, кажи ми, че не съм права. — Топаз въздъхна тежко. — Знам, че е така, но тази жена така ми лази по нервите, че направо ми иде да крещя. Защо не остави Мортмейн на мира? Това е истинска загадка за мен — все говори, говори, говори! И направо блика от жизненост. Не смятам, че е нормално за жена на нейната възраст да е в такова цветущо здраве и да е изпълнена с такава енергия. Ако ме питаш, направо не е за вярване!