Моят замък
- Автор: Смит Доди
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Унискорп“
- ISBN: 954–330–022–4
- Переводчик: Мариета Цанова
- Жанр: Классическая проза 20 века
Электронная книга - «Моят замък». Краткое содержание книги:
Въпреки че в Моят замък повествованието се води от 17-годишно момиче, литературните критици отнасят книгата към групата на сериозните литературни постижения. Доди Смит е обявена за авторката, написала най-сполучливото и оригинално встъпително изречение на роман за всички времена и за създателка на книги бестселъри още в момента на публикуването им.
Една от най-харизматичните разказвачки, които някога съм срещала.
Дж. К. Роулинг
Така свежа, сякаш е написана едва тази сутрин и така класическа, сякаш е излязла изпод перото на Джейн Остин. Щастлив съм, че имах възможност да я прочета.
Доналд Уестлейк
Приятен, невероятно четивен роман за първата любов и нейните превратности. Какво удоволствие!
Ерика Джонг
Забавна и събуждаща мечти... някакво странно чувство за непреходност блика от нейните страници. 101 поздравления! Оценка шест плюс!
Ентъртейнмънт Уийкли
Моят замък е също толкова блестящо хитроумна и интригуваща, каквато е била и когато е публикувана за първи път преди петдесет години.
Инграм
Цяло събитие, заслужаващо бурни аплодисменти е, когато блестящ роман, изпълнен с остроумие и духовитост, ирония и искрени чувства, се върне към живот след като е отсъствал от лавиците толкова много години. Така че - да отворим шампанското и да посрещнем с наздравица Моят замък.
Лос Анджелис Таймс
Храната беше чудесна, както и всичко друго наоколо — макар и по един особен, ултрамодерен начин.
— Обзавеждането е напълно неподходящо за тази стара къща — рече Обри (бяха ми казали да се обръщам към тях на малко име), когато изказах възхищението си от интериора. — Аз лично предпочитам по-модернистичния стил, но Леда отказва да се преместим в апартамент. Модерният живот е за Лондон, антиките са за провинцията — така трябва да е. Как ми се иска Саймън да се съгласи да ми даде Скотни под наем!
— Може би Роуз ще се влюби в Ню Йорк, когато отидат там за медения си месец — подхвърли Леда.
— Ще ходят ли? — попитах с възможно най-небрежен тон.
— О, Роуз спомена нещо по въпроса — неопределено рече Леда. — Ако се оженят през септември, ще уцелят най-подходящия момент — Ню Йорк е прелестен през есента.
Почувствах се смазана. Изведнъж разбрах, че нищо няма да спре женитбата на сестра ми и че идването ми в Лондон е безпредметно. Мисля, че бях започнала да го осъзнавам още щом видях розите от Саймън върху нощното шкафче в спалнята на Роуз. Копнеех да се върна обратно в замъка, да се сгуша на кравай върху огромното легло с балдахина и да се наплача на спокойствие.
Леда се опитваше да уговори Стивън да остане да й позира и на другата сутрин.
— Но ние трябва да се прибираме довечера! — извиках.
— О, глупости, можеш да преспиш в апартамента — възрази Леда.
— Там няма място — казах. — Освен това трябва да се върна вкъщи довечера. На всяка цена.
— Но това не се отнася за Стивън, нали? Можеш да си тръгнеш и сама.
— Не, не може, не и късно вечерта — рече Стивън. — Разбира се, че ще дойда с теб, ако наистина решиш да се прибираш тази вечер, Касандра.
Леда остро го изгледа — сякаш за частица от секундата претегли точно колко тежаха чувствата му към мен. Очевидно онова, което установи, не й хареса, но реши да не спори с него.
— Колко досадно! — възкликна тя, после се обърна отново към мен. — Предполагам, че ще успеят по някакъв начин да те наместят в апартамента. Защо не можеш да останеш?
Много ми се щеше да й кажа да си гледа работата, но в момента Леда Фокскотън бе моя домакиня, така че си наложих да отвърна любезно:
— Татко и Томас се нуждаят от мен.
— Мили Боже! — започна тя, после очите й се спряха върху решителното изражение на лицето ми, не довърши започнатото изречение, само сви рамене и рече: — Е, ако все пак промениш намеренията си, обади ми се.
Обядът приключи. Докато прекосявахме хола, се натъкнахме на легналата върху черния мрамор Елоиз. Леда спря и се загледа в нея.
— Колко е хубаво! Отражението на кучето върху черния под. Дали да не направя една снимка? Не, ще отнеме много време да пренасям всичките прожектори тук.
Остана напълно сериозна, когато Елоиз вдигна глава и радостно замаха с опашка. Хрумна ми, че никога не бях виждала Леда Фокскотън да се усмихва.
Докато тя се обличаше, за да заведе Стивън във филмовото студио, аз сметнах, че учтивостта изисква да разпитам Обри за работата му и да го помоля да ми покаже снимки на сградите, които бе проектирал. Разбира се, не знам нищо за модерната архитектура, но проектите на Обри Фокскотън ми се видяха много хубави. Странно е, че такъв сухар може да е толкова умен, както е странно и друго — че жена, която се държи глупаво като Леда Фокскотън, може да прави такива забележителни фотографии. Когато тя отново се появи пред нас, беше облечена в красива черна рокля. На главата си бе сложила черна шапка, а на ръцете — виненочервени ръкавици. На шията й висеше старинно рубинено колие.
Исках да се върна в апартамента на госпожа Котън — държах да съм там, в случай че сестра ми решеше да се прибере по-рано. Затова Леда ме закара с колата до Парк Лейн, а двамата със Стивън продължиха пътя си към филмовото студио. Стивън обеща да ми се обади в осем и половина.
Леда ми хвърли една последна реплика:
— Ти си много упорита в желанието си да го накараш да се върне обратно с теб, нали? Но трябва да знаеш, че ако в студиото го харесат, той още на другата сутрин ще трябва да хване обратния влак за Лондон. — Тонът й бе заядлив.
— Стивън може сам да реши какво да прави — казах. — Ако иска, може да ме изпрати, ако ли пък не — да остане тук. — Стараех се да не звуча грубо. — Между другото, успех на прослушването, Стивън.
Потеглиха, но след миг колата спря и Стивън изскочи от нея. Приближи тичешком към мен и попита:
— Сигурна ли си, че искаш да приема тази работа, В случай че ми я предложат?