Бурята

Вечерта преди дознанието Косач Ранд реши, че е време да направи своя ход. Нещата стояха по следния начин: сега или никога. А каква по-добра нощ връзката им с Годар да се издигне на ново равнище от тази преди настъпването на промяна в света — защото след утрешния ден, независимо от изхода, нищо нямаше да е същото.

Тя не беше жена, която се отдава на емоциите, но установи, че сърцето и умът ѝ препускат, докато се приближава към вратата на Годар. Завъртя топката на бравата. Не беше заключено. Отвори тихо, без да чука. Стаята бе тъмна, огряна само от светлините на града, процеждащи се през клоните на дърветата отвън.

— Робърт? — прошепна и направи още една крачка. — Робърт? — прошепна отново.

Той не се размърда. Или беше заспал, или се преструваше, чакаше да види какво ще направи тя. С плитко и рязко дишане, сякаш се движеше в ледена вода, тя тръгна към леглото му, но преди да го достигне, той се пресегна и включи лампата.

— Айн? Какво те прихваща?

Внезапно тя се усети цялата пламнала и десет години по-млада, глупава ученичка, а не опитен Косач.

— Аз… помислих си, че имаш нужда… тоест, помислих си, че може да искаш компания тази нощ.

Сега вече нямаше как да скрие своята уязвимост. Сърцето ѝ бе на показ пред него. Можеше или да го вземе, или да го прониже.

Той я погледна и се поколеба, но само за миг.

— Какво правиш, Айн, загърни си халата.

Тя го върза с колана така стегнато, че го усети като викториански корсет, изкарал въздуха от нея.