Бурята

Докато косачи Анастасия и Кюри прекарваха деня си в обиколка на Ендура, на три хиляди километра северозападно Мюнира и Косач Фарадей прекосиха улица, осеяна с дупки и завзета от бурени. Насочиха се към сграда, някога била най-голямата и с най-много заглавия библиотека в света. Тя бе в процес на бавно рушене и доброволците, които я поддържаха, не можеха да наваксват с ремонтите. Всичките ѝ трийсет и осем милиона книги бяха сканирани в Бурята още преди двеста години, когато „облакът“ още растеше и бе с минимална осъзнатост. Щом се превърна в Бурята, всичко, съдържащо се в Библиотеката на Конгреса, вече беше част от паметта ѝ. Но тъй като тези сканирания бяха извършени от хора, те подлежаха на човешка грешка… и на човешка намеса. Именно на това разчитаха Мюнира и Косач Фарадей.

Също както в Александрийската библиотека и тук имаше внушително с размерите си входно фоайе, където бяха посрещнати от Парвен Маршеноар, настоящия и вероятно последен уредник на Библиотеката на Конгреса.

Фарадей остави Мюнира да говори и стоеше отзад заради минималния шанс, че можеше да бъде разпознат. Не беше много известен по тези места, но Маршеноар като нищо можеше да е по-осведомен от типичния истмериканец.

— Здравейте — каза Мюнира. — Благодарим ви, че отделихте време да се видите с нас, господин Маршеноар. Аз съм Мюнира Атруши, а това е професор Херинг от Израбийския университет.

— Добре дошли — отвърна Маршеноар и заключи два пъти големите входни врати зад тях. — Извинете за състоянието на сградата. Поради комбинацията от течащ покрив и набези на улични банди от неприемливи библиотеката не е каквото някога е била. Притесни ли ви някой от тях на влизане? За неприемливите питам.

— Стояха на разстояние — отговори Мюнира.