В името на любовта

Отначало Чаз забеляза сервитьора, защото беше симпатичен и не приличаше на актьор. Нисък, но добре сложен, с късо подстригана тъмна коса. Докато разнасяше чиниите с ордьоврите, не спираше да стрелка околните с любопитни погледи някак си крадешком. Но и тя правеше същото, затова не й направи особено впечатление. Ала после забеляза някаква непохватност в него, докато се обръщаше.

Когато най-после Чаз се досети какво прави сервитьорът, тя толкова се вбеси, че едва се сдържа тутакси да не се нахвърли върху него. Но изчака, докато приключи сервирането, извини се и се измъкна в коридора за прислугата, където го откри да подрежда чинии върху метална количка. Когато я видя, той огледа ореола й и закачливо се ухили:

— Здрасти, ангелче. Какво мога да направя за теб?

Чаз погледна баджа му.

— Можеш да ми дадеш камерата си, Маркъс.

Закачливата му усмивка мигом се стопи.

— Не разбирам за какво говориш.

— Имаш скрита камера.

— Ти си луда.

Тя се опита да си припомни къде криеха камерите си разследващите репортери.

— Зная коя си ти – изтърси сервитьорът. – Работиш за Брам и Джорджи. Колко ти плащат?

— Повече, отколкото ти получаваш. – Маркъс не беше висок, но беше мускулест и жилав и Чаз малко късно осъзна, че може би трябваше да извика някой от охраната да се справи с неприятната ситуация. Но наоколо имаше доста хора и тя реши, че е по-добре да не се вдига излишен шум. – Или ще ми дадеш камерата, Маркъс, или ще извикам някой да ти я вземе.

Явно думите й прозвучаха доста убедително, защото мъжът се притесни. Фактът, че го е изплашила, макар и малко, повдигна духа й и я окуражи.

— Това не те засяга – тросна се той.

— Ти само се опитваш да си изкарваш прехраната. Да, разбирам, дай ми камерата и ще забравим за цялата случка.

— Не бъди такава кучка.

Без да отговори, Чаз се приближи и ръката й се стрелна към горното копче на жилетката му, което малко се отличаваше от останалите. Копчето остана в ръката й, но не се откъсна, защото бе прикрепено към тънък кабел.

— Хей!

Тя дръпна още по-силно и го откъсна.

— Тук камери не се допускат. Нима не ти е известно?

— А на теб какво ти пука? Имаш ли представа колко плащат фотоагенциите за подобни тъпотии?

— Недостатъчно.

Лицето му стана яркочервено, но той не можеше да измъкне камерата от ръцете й, без да го видят. Чаз тръгна по коридора, а Маркъс се повлече след нея.

— Виж, можеш да продадеш своята история. За работата си при тях. Обзалагам се, че като нищо ще получиш сто хилядарки. Върни ми камерата и аз ще те свържа с точния човек. Той всичко ще уреди.

Сто хиляди долара…

— Дори не е задължително да казваш нещо лошо за тях.

Тя не отговори. Просто се отдалечи.

Сто хиляди долара…

След вечерята пуснаха смешен видеомонтаж с клипове от „Скип и Скутър”. Малко преди да разрежат сватбената торта, в залата се появи Дърк Дюк с микрофон в ръка. Той беше най-популярният диджей в града – истинското му име беше Адам Ливенщайн – и Попи го бе наела да подбира музиката за танците, които щяха да започнат след половин час. Дърк беше нисък, със заострена като куршум глава, татуировка на врата и харвардско образование, което с всички сили се стараеше да скрие. Днес вместо обичайните джинси бе навлякъл смокинг, който явно не му беше по мярка.