Били Стрейт [bg]

— Тревожа се за майка си — каза адвокатът с много тежък акцент, но на добър английски. — Вашият град е опасен. Майка ми не може да кара кола. Къде би могла да отиде? Звъннах у Рамзи, но той не отговори на съобщението ми. Майка ми каза, че живеел някъде в провинцията. Как е могла просто така да си тръгне? Не е заминала с кола. Къде ли е щяла да ходи? Нещо не е наред!

Флорес говореше като на разпит. Интелигентен, образован. Защо тогава майка му чистеше хорските къщи?

Изглежда, бе свикнал с този въпрос и добави:

— Настоявах да се върне и да живее с нас, но тя е много независима. И въпреки това не може да кара кола. Къде би могла да отиде? Не може да е свързано с госпожа Рамзи, нали?

— Майка ви ли ви каза за госпожа Рамзи?

— Не, за последен път говорих с нея в неделя, в деня, преди да се случи. Прочетох във вестниците, чета американска преса. Какво сте предприели, за да я откриете, детектив?

— Свързах се с всички отдели за изчезнали хора, господине. Обадих ви се, за да проверя къде би могла да отиде майка ви. Някой роднина или…

— Не, никой — каза Флорес. — Никого не познава. Значи наистина не мислите, че има нещо общо с госпожа Рамзи?

— Нямаме доказателства за такава връзка, господине…

— Моля ви! — избухна той. — Не съм глупак! Възможно ли е да е научила нещо и това да е застрашило живота й?

— Наистина не знам, господин Флорес. Засега няма доказателства за това. Майка ви някога разказвала ли ви е за семейство Рамзи нещо, което би могло да ни свърши работа? Особено миналата неделя.

— Не, не е ставало въпрос за тях. Само питаше как се движи банковата й сметка, това беше всичко. Тя ми праща парите си, а аз ги внасям. Пести за собствен дом.

— Всичките й пари ли отиват в Ел Салвадор?

— Освен удръжките за американските данъци.

— Ами предишните ви разговори? — попита Петра. — Какво беше мнението й за семейство Рамзи?

— Казваше, че жената била млада, блага, не била много капризна.

— А господин Рамзи капризен ли е бил?

— Малко, имал някакви коли, които искал постоянно да се лъскат. Но работата й беше добра, по-добра от мястото, където бе наета преди това. Много капризни хора, винаги й се караха.

— Помните ли имената им?

— Бяха от другия край на града — Брентууд. Хупър. Господин и госпожа Хупър. Мъжът винаги прокарвал пръст по мебелите и търсел прах. Жената пиела прекалено много и не й плащали добре.

— Първите им имена?

— Не пом… чакайте, адресът им е в бележника ми, освен ако не съм го изхвърлил, когато тя… не, тук е, Хупър — ето и телефона им.

Петра си записа.

— Ще им се обадя, господин Флорес.

— И аз ще им се обадя — каза той. — Но не мисля, че майка ми се е върнала при тях.

— Какво друго можете да ми кажете за семейство Рамзи?