Червения вълк [bg]

Автор: Marklund Liza
Серия: Аника Бенгтзон(bg) #5
Год: 2013
Язык: болгарский
Год: Колибри
ISBN: 978-619-150-160-1
Переводчик: Павел Главусанов
Жанр: Другие детективы

Электронная книга - «Червения вълк [bg]». Краткое содержание книги:

Изминала е почти една година от събитията, описани в „Жената, която трябваше да умре“ (ИК „Колибри“, 2002 г.), и репортерката Аника Бенгтзон все още е измъчвана от кошмари, след като се е разминала на косъм от смъртта като пленница на Бомбаджията. В службата отношенията с главния редактор Андерс Шюман са се обтегнали, а у дома тя и съпругът й се отчуждават все повече. Сякаш животът на всички е продължил, но без нея. Неспособна да се отърси от преживения ужас, Аника открива, че се чувства жива и на себе си единствено когато е потънала до уши в работа. В края на шейсетте е извършена една от най-дръзките терористични атаки в историята на Швеция — взривен е изтребител в силно охранявана военна база, ала извършителят така и не е заловен. Въпреки възраженията на шефа си Аника заминава за северния град Люлео, решена да изтупа прахта от случая с трийсетгодишна давност, но вместо това попада на нов — Бени Екланд, колегата журналист, който е обещал да й съдейства в разследването, е загинал в привидно тривиална злополука. Вярна на инстинктите си, Аника започва да търси връзка между атентата и смъртта на Бени, без да подозира, че се е натъкнала на гнездо на усойници. Сред мрачните силуети на западащия провинциален град дълги години се е спотайвала една тайна, която отприщва помитаща вълна от насилие.

Перейти на страницу:

Министърът също има телефон. Беше й звъняла на него преди няколко часа.

— Проверете дали имате връзка — казва тя.

— Какво?

— Телефонът ви! Имате мобилен. Нали ви звънях по него, не помните ли?

— А, да.

Министърът рови внимателно в задната част на черната кожена чанта, изважда мобилния телефон, включва го и въвежда пинкод, всичко това с много усилия и пуфтене, сетне го вдига високо във въздуха.

— Няма сигнал — съобщава жената изненадана.

Аника закрива лице с длани, усеща как студът започва да хапе кожата.

Всичко е наред, казва си тя. Нали вече се обадих в полицията. Те ще пристигнат всеки миг.

Насочва вниманието си към министъра. Жената е насинена, напълно извадена от равновесие. Поглежда към алкохолика, към устните му — тъмносини на светлината от свещта. Трепери от студ в тънкото си яке.

— Значи така — обажда се Аника в усилието да разсъждава логично. — Да приемем нещата каквито са. Тук има ли някаква завивка? Найлон, нещо изолиращо?

— Къде се дяна Ханс? — интересува се Ингве.

— Заключил ли е вратата? — обажда се Карина Бьорнлунд.

Все още разтреперана, Аника прави бърза инвентаризация на неголямото прашно помещение: няколко ръждиви консервени кутии, купища боклук и скелет от плъх.

— Не може да е заключил — обажда се пак министърът на културата и отива да провери лично. — Ключът е у Йоран.

— Катинарът се заключва само с щракване — отвръща Аника. — Що за място е това впрочем?

Опипва стените, вижда, че прозорците са заковани с груби дървени талпи, спомня си металните капаци отвън.

— Изоставено е от четирийсет години — отговаря Карина Бьорнлунд. — Баща ми работеше в железниците и ме е водил тук като дете.

— За какво служи?

— Компресорна станция. Построиха нова при реконструкцията на линията. Как ще се измъкнем?

— Няма ли някакви инструменти наоколо? — пита Аника.

— В капан сме — отвръща Карина Бьорнлунд. Очите й са така подути, че почти са се затворили. — Господи, как ще излезем от това място?

Ясно е, че тук няма да намери никакви инструменти. Ако изобщо е имало такива, те са били изнесени преди години. Стените са солидни, вратата не може да се разбие.

— Трябва да се движим непрекъснато — казва Аника. — Да поддържаме топлината си.

Тя преглъща, усетила пъплещата отвътре паника. Ами ако полицията не дойде? Ако този Карлсон, диспечерът, я е забравил?

Тя пропъжда тази мисъл и приближава вонящия на граниво мъж под плаката на Мао. Дишането му е повърхностно и хрипливо. От ъгълчето на устата се точи слюнка.

— Йоран — проговаря Аника, като прикляка до него и се бори с гаденето. — Йоран Нилсон, чувате ли ме?

Разтърсва рамото му и мъжът й отправя празен поглед. Долната му устна потръпва от студ.

— J’ai tres froid * — шепне той.

— Je comprends * — отвръща тихичко Аника и се обръща към министъра. — Карина, елате при Йоран, прегърнете го и завийте с полите на коженото палто.

Министърът на културата започва да отстъпва, докато се свира в ъгъла зад компресора.

— Дума да не става — заявява тя. — За нищо на света. Толкова неприятности ми е навлякъл на главата.

Аника поглежда мъжа до себе си, восъчната му, бледа кожа, треперещите ръце. Не е ли най-добре да го остави да умре? Не заслужава ли точно това?

Оставя Йоран Нилсон да си лежи и отива при мъжа, който се е облегнал на стената.

— Ингве? — вика го тя. — Така ли се казвате?

Мъжът кимва и пъхва длани под мишниците, за да ги стопли.

— Елате при мен — казва му тя и разтваря поларното яке. — Елате и се притиснете до мен. Ще се поразходим малко.

Той поклаща глава непреклонно и притиска още по-здраво почти празната бутилка към гърди.

— Е, недейте тогава — примирява се Аника, като затваря якето и поглежда министъра.

— Той е въоръжен — казва Карина Бьорнлунд. — Бихме могли да разбием вратата с изстрели.

Аника поклаща глава.

— Вратата е от стомана. Куршумите ще рикошират в помещението и могат да ни убият. Освен това трябва да уцелим катинара откъм външната страна, за да се освободим.

— Ами прозорците?

— Същата работа.

Да им каже ли, че е звъняла в полицията? Как ли ще реагират?

Перейти на страницу:

Сюжет

Атмосфера

Главный герой

Общее впечатление

Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)

Не работает?