Малък свят (Академичен романс)
- Автор: Лодж Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Стоянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малък свят (Академичен романс)». Краткое содержание книги:
„Малък свят“ е втората книга от трилогия, носеща същото име. На пръв поглед представлява забавна комедия за нравите в академичните среди, но всъщност е много повече от това. Този роман — иначе напълно съвременен (публикуван 1984 г.) — е написан в класическата традиция на средновековния рицарски роман. Богатата ерудиция на автора му позволява да вплете в произведението си множество алюзии към други литературни произведения и жанрове, не винаги лесно разбираеми за българския читател, като например класически английски поеми („Кентърбърийски разкази“ от Джефри Чосър, „Кралицата на феите“ от Спенсър, „Безплодна земя“ от Т. С. Елиът), елементи от готическия роман (в образа на „злодея“ Зигфрид фон Турпиц), безброй съвпадения и недоразумения като в т. нар. комедия на нравите (популярен театрален жанр в Англия през 17-ти век), образи от света на западно-европейските приказки („вещицата“ Фулвия Моргана) и др. За пълното му възприемане наистина е необходимо известно познаване на британската културна история и литературно наследство. Но романът разглежда и множество общочовешки проблеми — любов и изневяра, успех и провал, приятелство и предателство, политика и религия, конфликт на поколенията и т. н.
— И тя отказа да плати?
— Тя каза, колко искате да ви платя да го държите в плен.
Морис се разплака тихо, намокряйки превръзката.
— Казах ви, че е безсмислено да искате откуп от Дезире. Тя ме мрази до дъното на душата си.
— Ще трябва да я накараме да те съжали.
— Как смятате да направите това? — попита обезпокоен Морис.
— Може би, ако получи малък подарък за спомен от теб. Ухо. Пръст…
— За Бога… — хленчи Морис.
Карло се засмива: — Малка шегичка. Ти трябва да й изпратиш съобщение. Да апелираш към нежните й чувства.
— Тя няма нежни чувства.
— Това ще бъде проверка на твоето красноречие. Върховна проверка.
— Да-а, тогава, по време на този полет на KLM, намерихме две бебенца, момиченца-близначки — казва Херман Пабст. — Никой никога не разбра как се бяха озовали на борда. Всички пътуващи жени бяха разпитани при пристигането ни в Амстердам, стюардесите също, разбира се. За това писаха всички вестници, но вие сте твърде млад, за да си спомняте нещо.
— Аз самият съм бил бебе по онова време.
— Сигурно — казва Херман Пабст. — Аз имам няколко изрезки вкъщи, мога да ви дам да си ги копирате. — Той си записва в малко тефтерче и го слага в портфейла си. Херман Пабст е едър, набит човек със светлоруса побеляваща коса и лице, което е станало червено, а не кафяво от калифорнийското слънце. Те са седнали на бара в клуб „Ред Карпит“, Пабст пие минерална вода „Перние“, а Пърс — бира. — Тогава работех за KLM, бях дежурен в деня, когато самолетът се приземи с двете пътничета без билет. Те бяха оставени за малко в кабинета ми, мънички сладурчета. Ние с Гертруд, съпругата ми, нямахме деца, не по наше желание, нещо с тръбите на Гертруд. В днешно време правят някакви операции, но тогава… както и да е, аз я повиках и казах: Гертруд, честито, току-що ни се родиха близначки. Реших да осиновим дечицата, още щом ги видях. Струваше ми се, че това е… — той се затруднява да намери думата.
— Провидението? — подсказва Пърс.
— Точно. Сякаш ми бяха изпратени отгоре. То така си и беше донякъде. От 20 000 фута височина.
— В колко часа заминава самолетът ви? — пита Пърс.
— Когато аз му кажа — казва Херман Пабст. — Това е мой собствен частен самолет. Но не трябва да закъснявам. Довечера съм на прием в Белия дом.
Пърс го поглежда, подобаващо впечатлен. — Много мило от ваша страна да ми отделите от времето си, сър. Разбирам, че сте много зает човек.
— Да, доста се издигнах, откакто дойдох в Щатите. Имам самолет, яхта, ранчо до Палм Спрингс. Но нека ви кажа нещо, млади човече — любовта не се купува. Точно там сбърках с моите дъщери. Глезех ги, задушавах ги с подаръци, дрехи, коне, курорти. Те двете се разбунтуваха срещу това по различен начин, когато навлязоха в пубертета. Лили стана необуздана. Тръгна с момчета, после откри наркотиците. Попадна в лоша компания в гимназията. Не намерих верния подход към нея. На шестнадесет години избяга от къщи. Е, това не е нещо ново, особено в Калифорния. Но Гертруд се съсипа. И на мен не ми беше лесно. Имам високо кръвно, забранено ми е да пуша и да пия — той посочи минералната вода. — След две-три години открихме Лили в Сан Франциско. Живееше в някаква мръсна комуна в съжителство с едно момче, а може би и не само с него, и изкарваше пари, можете ли да си представите как — с участие в порно филми. Прибрахме си я вкъщи, опитахме се да й дадем нов старт в живота, изпратихме я в девически колеж на изток, заедно с Анджи, отличен колеж, но работата не стана. Лили замина за Европа през ваканцията по студентска програма и повече не се върна. Това беше преди шест години.
— А Анджелика?
— О, Анджи — въздъхва Пабст. — Тя се разбунтува по друг начин, точно противоположен. Стана упорита. Прекарваше цялото си време в четене, изобщо не поглеждаше момчета. Гледаше отвисоко на мене и на майка си, защото не бяхме културни — е, аз не отричам, че никога не съм имал време да чета друго, освен „Уол Стрийт Журнал“ и специализирани списания за авиация. Опитах се да наваксам със „Съкратените издания на книги“ на „Рийдърс Дайджест“, но Анджелика ги хвърляше в кошчето и ми даваше други, от които нищо не разбирах. Тя получаваше само отлични оценки и завърши с похвална грамота, после настоя да отиде в Англия, да вземе още една бакалавърска степен — този път от Кембридж, след това ни се обади, че отива в университета в Йейл да учи заключителна литература или нещо такова.
— Сравнителна литература?
— А, точно така. Казва, че иска да бъде университетски преподавател. Каква загуба! Искам да кажа, тя е красива и умна, има всичко. Би могла да се омъжи за когото си поиска. За човек с пари, власт, амбиции. Анджи би могла да бъде съпруга на президент.