Живот в сънуването
- Автор: Донер Флоринда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Николова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот в сънуването». Краткое содержание книги:
Флоринда Донер, дългогодишен колега и спътник на Карлос Кастанеда в света на сънуването, а също и многоуважаван автор на „Сънят на магьосницата“ и „Шамбоно“, ни връща около двадесет години назад, за да ни представи един зашеметяващ автобиографичен разказ на нейното несигурно, изпълнено със съмнения, често объркващо навлизане в света на сънуването.
Докато пътува през Северно Мексико, Донер, тогава млада студентка в Калифорнийския университет в Лос Анжелис, попада в „един друг свят, който съществува паралелно с нашия“. Населен с хора — последователи на една магьосническа традиция, зародила се сред индианците от предколумбово Мексико, този примамлив свят става нейна духовна и интелектуална страст.
Преминавайки от една идентичност в друга и ловко нагласяйки странни и поразителни срещи, Кастанеда и съратниците му сриват до основи социалнообусловените представи на Донер за време, пространство и съществуване, като същевременно подлагат на изпитание всичките й схващания за женственост.
Привличани един от друг и предизвикващи се взаимно, Кастанеда и Донер поддържат една игрива, динамична, земна връзка. Донер идва, за да изпълни женския аспект на духовния свят, представен ни за първи път от Карлос Кастанеда, докато пътува из фантастичния космос на магьосниците — поразителния и сюрреалистичен свят на живота в сънуването, където сънят и реалността трудно се различават.
В магически истинския разказ на Донер се срещаме с богата галерия от герои и загадки, които, неразрешени, остават в съзнанието подобно на ясни сънища.
Завладяващ и провокиращ, този разказ е едно изумително навлизане в един свят, различен от всичко, което познаваме, като същевременно е топло човешко представяне на незабравимо лично, духовно приключение.
— Как очакваш да владея положението, когато се задушавам от тъга? — казах аз обидено, подразнена от прозаи-чността на нейното отношение и чувства. — Изидоро Балтазар си отиде завинаги.
— А защо не се вслушаш в предложението ми и не се държиш безупречно, независимо как се чувстваш? — отряза ме строго тя.
Избухването й беше така бързо, както и лъчезарната й усмивка.
— Как въобще бих могла да го направя? — отвърнах аз. — Знам, че щом нагуалът го няма, играта е свършила.
— Нямаш нужда от нагуала, за да бъдеш безупречна магьосница — отбеляза тя. — Твоята безупречност ще те отведе при него, дори и ако той вече не е в този свят. Да живееш безупречно в рамките на своите обстоятелства е твоето предизвикателство. Дали ще видиш Изидоро Балтазар утре, или след година, или в края на живота си, не бива да има никакво значение за теб.
Флоринда ми обърна гръб. Мълча дълго. Когато отново ме погледна, лицето й беше спокойно и някак странно ласкаво, като маска, сякаш полагаше неимоверни усилия да владее емоциите си. Имаше нещо толкова тъжно в очите й, че аз забравих собствената си мъка.
— Ще ти разкажа една история, млада жено — рече тя с необичайно груб глас, сякаш тонът й трябваше да компенсира болката в очите й. — Аз не заминах с нагуала Мариано Аурелиано и групата му. Нито пък Зулейка. И знаеш ли защо?
Вцепенена от очакване и страх, аз я гледах втренчено със зяпнала уста.
— Не, Флоринда, не знам — най-после успях да кажа аз.
— Ние сме тук, защото не принадлежим към тази група магьосници — рече тя, този път с тих и мек глас. — Всъщност принадлежим, но не съвсем. Нашите чувства са при един друг нагуал, нагуалът Хулиан, нашият учител. Нагуалът Мариано Аурелиано е наш съратник, а нагуалът Изидоро Балтазар — наш ученик.
— Също като теб, нас ни оставиха. Ти, защото още не си готова да тръгнеш с тях, а ние — защото имаме нужда от повече енергия, за да направим един по-голям скок и да се присъединим може би към друга, много по-стара група воини. Групата на нагуала Хулиан.
Усещах самотността и самотата на Флоринда като тънка мъгла, която ме обгръща отвсякъде. Едва дишах от страх да не спре да говори.
Надълго и нашироко тя ми разказа за своя учител — нагуалът Хулиан, знаменита личност, както личеше по всичко. Тя го описваше стегнато, но така образно, че го виждах пред очите си: най-живото и енергично същество, което някога е живяло на земята. Забавен, остроумен и находчив; непоправим шегаджия. Сладкодумен разказвач, който боравел с възприятието, както майстор хлебар борави с тестото, придавайки му каквито пожелае вид и форма, без нито за миг да го изпуска от очи. Да бъдеш с нагуала Хулиан, увери ме Флоринда, било нещо незабравимо. Тя призна, че го обичала неизразимо, с нещо отвъд думите, отвъд чувствата. Така било и със Зулейка.
Флоринда дълго мълча, с поглед забит в далечните планини, сякаш черпеше сила от онези остри върхове. Когато отново заговори, гласът й беше едва доловим шепот.
— Светът на магьосниците е свят на самотност, но въпреки това в него любовта е вечна. Както моята любов към нагуала Хулиан. В света на магьосниците ние се движим съвсем сами, отговаряйки единствено за собствените си действия, собствените си чувства, собствената си безупречност.
Тя кимна, сякаш за да подчертае думите си.
— Вече нямам никакви чувства — продължи тя. — Каквото и да съм имала, то си отиде с нагуала Хулиан. Остана ми единствено чувството за воля, дълг и цел.
— Може би ти и аз сме на едно дередже — каза тя толкова плавно, че фразата отмина, преди да осъзная какво е казала.
Гледах я втренчено и, както винаги, бях поразена от нейната великолепна красота и младост, които годините бяха оставили смайващо непокътнати.
— Не сме, Флоринда — казах най-после аз. — Ти си имала нагуала Изидоро Балтазар и мен и всички останали ученици, за които съм чувала. А аз нямам нищо. Нямам дори стария си свят.
Не изпитвах самосъжаление, само се раздирах от знанието, че животът ми, такъв какъвто го познавах досега, беше свършил.
— Нагуалът Изидоро Балтазар е мой по правото на моята сила — продължих аз. — Ще изчакам, както се полага, още малко, но ако той не е повече в този свят, тогава и мен няма да ме има. Знам какво да направя!
Гласът ми замря, като осъзнах, че Флоринда вече не ме слуша. Цялото й внимание беше погълнато да наблюдава един гарван, който вървеше към нас по каменния ръб.
— Това е Дионисий — казах аз, бъркайки в джоба си за неговите трохи от царевичните питки.
Но нямах такива. Погледнах нагоре към удивително чистото небе. Така съм била погълната от тъгата си, че не съм забелязала кога е превалило пладне — времето, когато този малък гарван идваше за своите трохички.