Кучетата на войната
- Автор: Форсайт Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Терзиев
- Жанр: Политические детективы
Электронная книга - «Кучетата на войната». Краткое содержание книги:
Не бе нарушен нито един параграф на Закона за компаниите. Господата Адамс, Бол, Картър и Дейвис бяха придобили по 75 000 акции при първата покупка, а сега придобиха нови 50 000. Но тъй като общият брой на акциите в обращение вече не беше един милион, а милион и половина, всеки от тях притежаваше по-малко от десет процента и имаше право да остане анонимен. Господата Едуардс и Фрост притежаваха по 148 000 акции и се вместваха малко под десетпроцентната граница.
Това, което остана скрито за обществото и дори за директорите, беше, че сър Джеймс Мансън притежава контролния пакет от 796 000 акции на „Бормак“. Той контролираше чрез Мартин Торп шестимата несъществуващи акционери, които закупиха такива големи дялове. Те можеха чрез Мартин Торп да направляват операциите на банка „Цвингли“ с компанията, а банката контролираше служителя мистър Робъртс. Използвайки своите пълномощия, шестимата невидими господа, прикрити зад банка „Цвингли“, можеха чрез мистър Робъртс да правят с компанията каквото пожелаят.
Сър Джеймс Мансън похарчи 60 000 лири за първоначалните 300 000 акции и 100 000 лири за новата емисия от половин милион. Но когато цената достигнеше 100 лири за акция, а това със сигурност щеше да стане след ненадейното „откритие“ в Кристалната планина насред рудодобивния район на „Бормак“, той се надяваше да спечели 80 милиона лири.
След като научи какъв дял се пада на представляваните от неговата банка шестима акционери, мистър Робъртс напусна доволен кантората на „Бормак“. Той знаеше, че когато предаде на доктор Щайнхофер сертификатите за акциите, го очаква добро възнаграждение. Мистър Робъртс и така не беше беден човек, но сега старините му щяха да бъдат напълно осигурени.
В Динан тъкмо се беше смрачило, когато Шанън и Лангароти излязоха от дълбокия си сън и съзряха пред себе си Марк, който ги ръчкаше да стават.
— Време е да тръгваме — каза белгиецът.
Шанън си погледна часовника.
— Нали каза преди изгрев слънце? — промърмори той.
— Тогава ще минем границата — отговори Марк. — Но сега трябва да махнем оттук тези камионетки, преди да са започнали да бият на очи. Ще ги паркираме някъде край пътя и ще изчакаме да съмне.
Така и сториха, но до сутринта никой повече не мигна. Пушеха цигара след цигара и направиха няколко игри на карти с тестето, което Марк държеше в жабката на камионетката. Седяха в мрака под дърветата край това белгийско шосе и очакваха утрото. Нощният полъх галеше лицата им. Постепенно те почти се пренесоха в африканската джунгла, в онези последни часове преди атаката. Към действителността ги връщаха само фаровете на колите, които отиваха на юг към Франция.
Нижеха са последните часове на нощта и наемниците, вече отегчени от картите, но прекалено напрегнати, за да заспят, се отдадоха на старите си навици. Малкия Марк дъвчеше остатъците от хляба и сиренето, които Ана му беше приготвила. Лангароти упорито точеше ножа си. Шанън гледаше звездите и тихо си подсвиркваше.
17.
От техническа гледна точка не е особено сложно да се прехвърли нелегална партида през белгийско-френската граница и в двете посоки. А закупеното на черния пазар оръжие несъмнено спада към нелегалните партиди.
Границата между Белгия и Франция започва от крайморския град Ла Пан и се спуска на юг до Лингви, където е пресечната точка с Люксембург. Югоизточният участък на тази граница е почти изцяло обрасъл с гъста гора, която се използва за лов. Тук стотици пътчета и пътеки пресичат границата и е немислимо всички да се охраняват.
За да установят все пак някакъв контрол, двете правителства прибягват до тъй наречената „Douanes Volantes“, или прелитаща митница. Това са групи от митничари, които избират наслуки някой път в гората и организират временни пропускателни пунктове. Ако човек реши да пресече границата по един от постоянно охраняваните пътища, вероятността да го спрат е едно към десет. Ако избере някое от неохраняваните пътчета и попадне на пост на прелитащата митница, задължително ще бъде спрян, защото тук митничарите спират всяко превозно средство, преминаващо границата. Така че има възможност за избор.
Третата алтернатива е да се тръгне по път, на който със сигурност няма митнически постове. Този именно вариант предпочитат контрабандистите, които прехвърлят френско шампанско, тъй като не виждат никакви основания тази развеселяваща напитка да бъде облагана с доста тъжното белгийско импортно мито. Като собственик на бар Марк Вламенк познаваше този маршрут. Той се наричаше „Пътят на шампанското“.