Тайнственият остров
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Петров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайнственият остров». Краткое содержание книги:
За щастие „Тайнственият остров“ е и още нещо, несрещано твърде често в литературата с напрегнат, приключенски сюжет — това е книга, която облагородява. А чудесната вяра във възможностите на човека, просветеният хуманизъм на героите и неповторимата атмосфера на „Острова“ я обричат на незабравимост.
„Тайнственият остров“ е уникална, защото е едновременно много неща: и приключенска литература, и утопия, и робинзониада, и научно-техническа фантастика, и химн на човешкия труд и творчески възможности, дори истински „екшън“ на моменти или пък криминална литература с интелектуални загадки „а ла Агата Кристи“; понякога се превръща дори в морско-пиратски роман, а през цялото време е и нещо много рядко — чаровен модел на цялата еволюция на човека, от каменните оръдия, първия огън и първите опитомени животни и растения, до телеграфа и Библията. Само че еволюция не за 2 милиона години, а събрана само в две-три.
Може би някои от „по-техническите“ романи на Верн, като „Пътуване до Луната“ или „Капитан Немо“, да имат доста остарели елементи. Не и „Тайнственият остров“. Това е книгата, с която Жул Верн пресече целия XX век и уверено навлиза в XXI. Прочетете я сега. И отново я прочетете след 20 години — да кажем, в 2013-та — може би заедно с вашия син или внук. И ще се убедите, че е така.
Ако не сте съгласни — пишете ни да ви я сменим.
Библиотека СВЕТОВНА ФАНТАСТИКА тогава ще ви предлага вече най-доброто от двадесет и първото столетие.
Нощта мина спокойно и на следния ден, на 16 февруари, преселниците продължиха бавното си, но не уморително пътуване през гората.
Тоя ден изминаха само шест мили, тъй като всеки миг трябваше да си пробиват път със секирите. Като истински „стопани“ преселниците щадяха големите и хубави дървета, чието изсичане изискваше много труд, и жертваха само малките, но в замяна на това пътят не беше никак прав и многото завои го удължаваха.
Тоя ден Хърбърт откри нови растения, каквито още не бяха срещали на острова.
Още срещаха тук-таме следи от разбойниците в гората. Край един, изглежда, наскоро угасен огън преселниците забелязаха стъпки и ги разглеждаха крайно внимателно. Измериха ги една след друга надлъж и шир и лесно установиха, че бяха стъпки от петима души. Петимата разбойници положително бяха нощували на това място. Но за съжаление, а това беше и целта на толкова подробното изследване, не можеха да открият стъпки от шести човек, които в такъв случай щяха да бъдат стъпки от крака на Еъртън.
— Еъртън не е бил с тях! — заяви Хърбърт.
— Не — отвърна Пенкроф, — а щом не е бил с тях, тия проклетници вече са го убили!
Знаете ли, господин Сайръс, с кой куршум напълних пушката си?
— Не, Пенкроф!
— С куршума, който прониза гърдите на Хърбърт, и ви уверявам, че няма да отиде на вятъра!
Но това справедливо наказание не можеше да върне живота на Еъртън и след като разгледаха внимателно стъпките по земята, преселниците за нещастие трябваше да стигнат до заключението, че не биваше да хранят вече никаква надежда да го видят!
Вечерта спряха на четиринадесет мили от Гранитния дом и Сайръс Смит пресметна, че се намираха най-много на пет мили от нос Влечуго.
И наистина на следния ден стигнаха на края на полуострова, след като извървяха цялата гора надлъж, но нищо не им показа къде се криеха разбойниците, нито къде се намираше не по-малко прикритото убежище на тайнствения непознат.
Глава XII
Въпреки старателните издирвания на западния бряг не откриха вече никакви следи. Нямаше никакви стъпки, никакви отчупени клони, никаква изстинала пепел, нито изоставени лагери.
— Това не ме учудва — каза Сайръс Смит на другарите си. — Разбойниците слязоха на острова край нос Останка, веднага са преминали Тадорнските блата и са навлезли в горите Фар-уест. И тъй те са изминали горе-долу същия път, по който вървим и ние, откакто напуснахме Гранитния дом. Затова открихме дири в гората. Но като са излезли на брега, разбойниците са се убедили, че няма къде да се скрият, и според мене навярно се крият в полите на планината Франклин.
— Тогава да вървим право в кошарата, господин Сайръс! — извика Пенкроф. — Трябва да свършим с тях, а досега само си губим времето!
— Не бива, приятелю — отвърна инженерът. — Забравяте, че искаме да узнаем дали има някакво жилище в гората. Нашето изследване има двойна цел, Пенкроф. Ние трябва да накажем престъпниците, но също сме длъжни да изкажем своята благодарност.
— Правилно, господин Сайръс — отвърна морякът. — Но все ми се струва, че ще открием тоя благороден господин само когато той пожелае.
Всъщност Пенкроф изразяваше само общото мнение. Навярно жилището на непознатия беше също така тайнствено като самия него!
Вечерта колата спря край устието на река Водопад. Приготвиха се да преспят както обикновено, като взеха всички предпазни мерки за през нощта. Хърбърт закрепна, стана пак предишният силен и здрав момък и имаше голяма полза от тоя живот на открито между морския вятър и животворния планински въздух. Не седеше вече в колата, а вървеше начело.
На следния ден, 19 февруари, преселниците оставиха крайбрежието, върху което отвъд устието на Водопад бяха струпани живописно най-разнообразни базалтови скали, и тръгнаха срещу течението на реката по левия й бряг.
Към пет часа вечерта колата спря на около шестстотин крачки от дървената ограда на кошарата. Полукръгла завеса от грамадни дървета я скриваше от погледа им.