Тайнственият остров
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Петров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайнственият остров». Краткое содержание книги:
За щастие „Тайнственият остров“ е и още нещо, несрещано твърде често в литературата с напрегнат, приключенски сюжет — това е книга, която облагородява. А чудесната вяра във възможностите на човека, просветеният хуманизъм на героите и неповторимата атмосфера на „Острова“ я обричат на незабравимост.
„Тайнственият остров“ е уникална, защото е едновременно много неща: и приключенска литература, и утопия, и робинзониада, и научно-техническа фантастика, и химн на човешкия труд и творчески възможности, дори истински „екшън“ на моменти или пък криминална литература с интелектуални загадки „а ла Агата Кристи“; понякога се превръща дори в морско-пиратски роман, а през цялото време е и нещо много рядко — чаровен модел на цялата еволюция на човека, от каменните оръдия, първия огън и първите опитомени животни и растения, до телеграфа и Библията. Само че еволюция не за 2 милиона години, а събрана само в две-три.
Може би някои от „по-техническите“ романи на Верн, като „Пътуване до Луната“ или „Капитан Немо“, да имат доста остарели елементи. Не и „Тайнственият остров“. Това е книгата, с която Жул Верн пресече целия XX век и уверено навлиза в XXI. Прочетете я сега. И отново я прочетете след 20 години — да кажем, в 2013-та — може би заедно с вашия син или внук. И ще се убедите, че е така.
Ако не сте съгласни — пишете ни да ви я сменим.
Библиотека СВЕТОВНА ФАНТАСТИКА тогава ще ви предлага вече най-доброто от двадесет и първото столетие.
След малко преселниците се прибраха в къщата, в кошарата, където грижите им възвърнаха бързо телесните и душевните сили на Еъртън.
Наб и Пенкроф пренесоха труповете на каторжниците в гората, по-далечко от кошарата, и ги заровиха дълбоко.
После разказаха на Ейртон какво се беше случило през затворничеството му. Тогава той научи за болестта на Хърбърт и за редицата изпитания, през които бяха минали преселниците. Та те и не се надяваха вече да видят Еъртън и се опасяваха, че разбойниците са го убили най-безмилостно.
— А сега каза Сайръс Смит, като завърши разказа си — ни остава да изпълним едно задължение. Половината ни работа е свършена и няма защо да се боим вече от разбойниците, но ние не дължим на себе си това, че станахме пак господари на острова си.
— Да — отвърна Джедеон Спилет, — ще претърсим целия лабиринт в разклоненията на планината Франклин. Няма да оставим непрегледана нито една дупчица, нито една пукнатина! Ах, ако някога някой дописник е стоял пред вълнуваща тайна, това съм аз, повярвайте, приятели!
— Добре — съгласи се морякът. — Само че позволете ми да ви направя една забележка. Есента наближава, а ние забравяме, че имаме да предприемем още едно пътуване.
— Пътуване ли? — обади се Джедеон Спилет.
— Да! До остров Табор — отвърна Пенкроф. — Трябва да оставим там една бележка с указания за местоположението на нашия остров, където се намира сега Еъртън, в случай че шотландската яхта дойде да го прибере. Кой знае дали не е вече много късно?
— Пенкроф — попита Еъртън, — с какво смятате да извършите това пътуване?
— С „Бонадвенчър“.
— С „Бонадвенчър“ ли? — извика Еъртън. — Та той не съществува вече.
— „Бонадвенчър“ не съществува ли вече! — ревна Пенкроф и скочи веднага.
— Не! — отвърна Еъртън. — Разбойниците го открили в заливчето едва преди осем дни, опитали се да отплават и…
— И? — попита разтреперан Пенкроф.
— И като го нямало Боб Харви, за да управлява, заседнали върху канарите и разбили целия кораб.
— Ах, проклетници! Разбойници! Подли мръсници! — ревна Пенкроф.
— Пенкроф — каза Хърбърт, като хвана моряка за ръката. — Ще си направим друг „Бонадвенчър“, по-голям, по-хубав! Имаме на разположение всички обковки, цялото снаряжение на „Бързия“!
— Знаете ли — възрази Пенкроф, — че ни трябват поне пет-шест месеца, за да построим един тридесет-четиридесеттонен кораб? Горкият „Бонадвенчър“! Бедният ми „Бонадвенчър“!
Издирванията започнаха още същия ден, на 19 февруари, и продължиха цяла седмица. Полите на планината, със своите предпланини и с многобройните си разклонения, образуваха цял лабиринт от своеволни долинки и падини. Явно беше, че издирванията трябваше да продължат там, сред тесните гърла, и дори в самата планина Франклин. Само там можеше да се крие убежището на човека, който искаше да остане неизвестен. Но разклоненията така се преплитаха, че Сайръс Смит трябваше да пристъпи строго планомерно към издирванията.
Най-напред преселниците изследваха цялата долина на юг от вулкана, където се събираха началните води на река Водопад. Там Еъртън им показа пещерата, гдето се бяха крили разбойниците и където той е бил затворен до пренасянето му в кошарата. Пещерата се намираше в същото състояние, в което Еъртън я беше оставил. Там намериха малко бойни припаси и храна, която разбойниците бяха задигнали с намерение да се позапасят.
В северните поли на планината Франклин имаше само две широки плитки долини без никаква зеленина, осеяни с ератически блокове, прорязани от дълги морени, покрити с лава, прошарени с грамадни буци минерали, посипани с обсидиан и лабрадорит.
Тая местност изискваше трудно и продължително проучване.
Тия подземия изглеждаха съвсем пусти и напълно мрачни, но Сайръс Смит бе принуден да признае, че там не цареше пълна тишина.
Като стигна в дъното на една от мрачните пещери, които продължаваха на неколкостотин крачки навътре в планината, той чу глухо бучене, което се увеличаваше от звънките канари.
И Джедеон Спилет, който го придружаваше, долови далечния грохот, който навярно се дължеше на разгарянето на подземния огън. И двамата се ослушваха на няколко пъти и решиха единодушно, че в земните недра ставаше някаква химическа реакция.
— Изглежда, че вулканът не е угаснал напълно — каза дописникът.
— Възможно е, след ако изследвахме кратера, в подземните пластове да е станало някакво разместване — отвърна Сайръс Смит. — Всеки вулкан, макар и да го смятат за угаснал, може пак да изригне.