Тайнственият остров
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Петров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайнственият остров». Краткое содержание книги:
За щастие „Тайнственият остров“ е и още нещо, несрещано твърде често в литературата с напрегнат, приключенски сюжет — това е книга, която облагородява. А чудесната вяра във възможностите на човека, просветеният хуманизъм на героите и неповторимата атмосфера на „Острова“ я обричат на незабравимост.
„Тайнственият остров“ е уникална, защото е едновременно много неща: и приключенска литература, и утопия, и робинзониада, и научно-техническа фантастика, и химн на човешкия труд и творчески възможности, дори истински „екшън“ на моменти или пък криминална литература с интелектуални загадки „а ла Агата Кристи“; понякога се превръща дори в морско-пиратски роман, а през цялото време е и нещо много рядко — чаровен модел на цялата еволюция на човека, от каменните оръдия, първия огън и първите опитомени животни и растения, до телеграфа и Библията. Само че еволюция не за 2 милиона години, а събрана само в две-три.
Може би някои от „по-техническите“ романи на Верн, като „Пътуване до Луната“ или „Капитан Немо“, да имат доста остарели елементи. Не и „Тайнственият остров“. Това е книгата, с която Жул Верн пресече целия XX век и уверено навлиза в XXI. Прочетете я сега. И отново я прочетете след 20 години — да кажем, в 2013-та — може би заедно с вашия син или внук. И ще се убедите, че е така.
Ако не сте съгласни — пишете ни да ви я сменим.
Библиотека СВЕТОВНА ФАНТАСТИКА тогава ще ви предлага вече най-доброто от двадесет и първото столетие.
Наб не мислил много. Той написал бележката, вързал я на шията на Юп, завел маймуната до вратата на Гранитния дом, пуснал дълго въже, което стигало до земята, и повторил на няколко пъти:
— Юп! Юп! Кошарата! Кошарата!
Юп го разбрал, сграбчил въжето, спуснал се бързо на брега, без да го забележат разбойниците.
Инженерът и Наб се изкачиха на възвишението. Картината там беше жалка. Нивите бяха изпотъпкани. Наближаваше жътва, а класовете лежаха на земята. И другите посеви бяха страшно пострадали. Зеленчукът беше отишъл по дяволите. За щастие в Гранитния дом имаше достатъчно запас от семена, което щяха да им позволят да възстановят загубата.
А мелницата, курникът и оборът на онагите бяха изгорели напълно. Няколко подплашени животни се скитаха по възвишението. През пожара птиците бяха избягали в езерото — сега вече се прибираха на обичайното си място и се ровеха в калта по брега. Тук всичко трябваше да се строи отново.
Последваха най-тъжните дни, които преселниците бяха прекарали дотогава на острова! Хърбърт все повече и повече отпадаше. Сякаш някаква по-тежка болест, последица на голямото физиологическо сътресение, което беше преживял, щеше да се прояви и Джедеон Спилет се опасяваше, че няма да има сили да се бори срещу такова усложнение в състоянието му!
И наистина Хърбърт беше унесен почти непрестанно в някаква дрямка и вече се проявяваха известни пристъпи на бълнуване. Разхладителните питиета бяха единственото лекарство, с което разполагаха преселниците. Треската не беше още много силна, но изглеждаше, че скоро щеше да започне да се проявява в строго определено време.
Джедеон Спилет се убеди в това на 6 декември. Клетият момък, чиито пръсти, уши и нос станаха смъртнобледи, най-напред започна да настръхва, да трепери, да се гърчи. Пулсът му беше слаб и неправилен, кожата суха и го мъчеше силна жажда. После скоро го хвърли в огън. Лицето му пламна, цялото му тяло се зачерви, пулсът се ускори. След това се обля в пот и треската сякаш започна да намалява. Пристъпът трая около пет часа.
Джедеон Спилет не се отдели нито за миг от Хърбърт — явно беше, че него вече го тресеше редовно и трябваше да пресекат на всяка цена тая треска, преди да стане по-силна.
— А за да я пресечем — каза Джедеон Спилет на инженера, — ни трябват лекарства против треска.
— Против треска ли!… — отвърна Сайръс Смит. — Нямаме нито хинин, нито хининов сулфат!
— Да — забеляза Джедеон Спилет, — но край езерото има върби, а върбовата кора може да замени донякъде хинина.
— Да опитаме тогава, но без да губим нито миг! — каза Сайръс Смит.
И наистина с право се смята, че върбовата кора както индийският кестен, листата на остролистника и змийският корен могат да заменят хинина. Трябваше, разбира се, да опитат, макар че кората беше много по-слабо средство от хинина и да я употребят в естествения й вид, тъй като нямаха възможност да отделят алкалоида или с други думи, салицила.
Сайръс Смит отиде сам и изряза от една черна върба няколко парчета кора. Занесе ги в Гранитния дом. Стри ги на прах и още същата вечер дадоха на Хърбърт от праха.
Нощта мина доста спокойно. Хърбърт бълнуваше по малко, но през нощта не го втресе, не го втресе и на следния ден.
Пенкроф започна да се надява. Джедеон Спилет не казваше нищо. Възможно беше треската да не се повтаря всеки ден, а през ден, с други думи, да се появи на следния ден.
И те очакваха много разтревожени какво щеше да стане на следния ден.
Забелязаха и друго — когато не го тресеше, Хърбърт беше като смазан, главата му тежеше и му се виеше свят. И друг признак изплаши страшно дописника: черният дроб на Хърбърт започна да се увеличава и да се възпалява, а едно по-силно бълнуване доказа, че възпалението засягаше и мозъка му.
Джедеон Спилет изпадна в ужас пред това ново усложнение. Той дръпна инженера настрана.
— Блатна треска! — му каза той.
— Блатна треска ли! — възкликна Сайръс Смит. — Грешите, Спилет! Блатната треска не се проявява току-така! Трябва да има зараза!…
— Не греша — отвърна дописникът. — Хърбърт трябва да се е заразил от блатата в острова и това стига. Втресе го вече веднъж. Ако го втресе втори път и не успеем да предотвратим третия пристъп на треската — той е загубен!…
— А върбовата кора?…
— Не е достатъчна — отвърна дописникът. — Ако третият пристъп на блатната треска не се пресече с хинин, той е винаги смъртоносен!
За щастие Пенкроф не чу нито дума от тоя разговор. Щеше да полудее.
Ясно е колко тревожни бяха инженерът и дописникът на 7 декември през деня и следната нощ.
По обед започна вторият пристъп. Кризата беше страшна. Хърбърт чувстваше, че беше загубен! Той протягаше ръце към Сайръс Смит, към Спилет, към Пенкроф! Не искаше да умре!… Картината беше потресаваща. Трябваше да изведат Пенкроф.