Древноиндийската култура
- Автор: Чолаков Стефан
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Древноиндийската култура». Краткое содержание книги:
РЕЛИГИОЗНАТА ПРАКТИКА В ИНДИЯ
Индийската религиозна мисъл е толкова своеобразна, че за да я разберем, трябва по-скоро да се освободим от някои наши представи, свързани с християнската култура, отколкото да се опитваме да провеждаме аналогия между тях. Това се отнася и до религиозната практика.
Вярващият индус в много по-голяма степен от всеки друг разглежда себе си като нещо единно с бога и в същото време неговият път към реализиране на това единство е безкрайно по-труден. Неговата борба за постигане на духовно съвършенство е подпомогната от многобройни и добре развити учения, често и от наставник, и в същото време неговата битка със себе си е силно индивидуална. Неговите срещи с бога, както и да се разбира той, са много интимни и това е една от най-характерните особености на индийската религия. Тук няма масови богослужения под ръководството на свещеник. Всеки идва със своята степен на съвършенство, предопределена от карма, а значи и със своята духовна мисия. Оттук произтичат както различните разбирания за бога, така и различните пътища за самоосъществяване.
Индийците носят някаква представа за неперсоналния и персоналния характер на божеството. За много от тях бог е Абсолютът — екзистенция, знание и блаженство, безкраен във всяко отношение, неподлежащ на позитивна характеристика, така абсолютен, че би могло да се запитаме дали изобщо го има, и в същото време така реален, че извън него няма нищо друго. Даже популярните индуистки божества се разглеждат в края на краищата като абсолют: „Аз съм неопределимият, неизменният и неограниченият от форма, всепроникващи-ят и вездесъщият. Аз съм отвъд обсега на всички сетива, незасегнат никога от ограничения. Аз не съм даже свобода. Аз съм зад всяко относително знание. Аз съм Шива.“ Така богът се самоопределя чрез устата на най-известния ведантистки философ Шанкара.
Освен концепцията за „единствения, неповторимия“ съществуват идеи за неперсоналния иманентен божествен принцип, който разкрива себе си чрез света на предметите и съществата и все пак остава безкраен и без форма. Много индуисти предпочитат такъв божествен принцип пред личностния бог. За разлика от последния той е навсякъде и във всичко. Твърде често обаче не-персоналният аспект се възприема като непостижима абстракция, докато символът или личностният аспект на божеството не задоволяват философското чувство на човека. Оттук почитането или медитацията върху неперсоналния аспект чрез персоналния или чрез символа винаги е било много популярно в индуизма.
Отправната точка в тълкуването на различните начини и форми на богослужение в индуизма дава един от най-големите религиозни философи на миналия век Рамакришна: „Има три вида поклонници. Най-долният казва «бог е там горе» и посочва небето. Средният казва, че бог обитава в сърцата като вътрешен уредник. Но най-издигнатият казва «бог сам е станал всичко, всички неща, които възприемаме, са форми на бога».“
Според индийското разбиране на нас ни е отредено да пребиваваме в света на ограниченото, на символите, които насочват към истината, но не могат да я изразят нито достатъчно вярно, нито пълно. Това, което виждаме, не е светлината, каквато е тя, а само отражение, и то в определени рамки. Възприемането ни е обусловено от обстоятелства. Което знаем, знаем го чрез ограничените възможности на нашия ум и в определените от пространството, времето и причинността граници. Още по-ясно стоят нещата с индивидуалните възможности. Хората се разделят на три групи — едни, в които доминира интелектът, рационалното мислене, други, при които главна роля имат емоциите или т.нар. „образно мислене“, и трети, които се ръководят от своите импулси и инстинкти. Първите намират удовлетворение във философското мислене. За тях практиката на религиозното ритуално служене е непригодна и чужда. Тази група е най-малобройна. Водените от инстинкта са главно децата и хората с детски манталитет. Те не могат да мислят абстрактно, а и емоциите им не са достатъчно развити. Те следва да бъдат приучавани да следват натрупания човешки опит, което с време им донася, така да се каже, вегетативно удовлетворение. Тъй като децата израстват умствено и емоционално, в тази група в края на краищата остават само хора с по-ниски ментални възможности и тя също не е многобройна. Най-голямата част от хората заемат пространството между първата и третата група. При тях доминират емоциите, в определена степен тези хора са способни и на абстрактно мислене. Но докато едни от тях притежават подчертано изострена чувствителност, други се нуждаят от по-силни стимули, за да доведат емоциите си до по-високи равнища. Бхакти, или емоционалният път за схващане на бога, заедно със съответствуващата ритуална практика са предназначени именно за тях. Връщаме се следователно към така настойчиво проповядваната идея на Бхагавадгита, че различните хора имат право да следват различни пътища за постигане на бога и да прилагат различни методи, средства и форми. Това е една от най-интересните особености на индуизма.