Шутът на кралицата
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Тюдорите #5
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Шутът на кралицата». Краткое содержание книги:
— Приличам ли на някоя селска вещица? — чух я как пита веднъж една жена. — Приличам ли на астролог, който прави заклинания и предсказва рождени дати? Нали не? Нейно величество кралицата ще роди, когато сметне за уместно, а не преди това, и ще имаме принц, когато Бог даде, а не преди това.
Това беше устойчива защита, и можеше да удържи придворните, но не можеше да предпази кралицата от собственото й мъчително нарастващо безпокойство. Бях я виждала нещастна и изплашена преди и разпознах измъченото изражение на лицето й, когато вътрешното сияние угасна.
За разлика от нея, Елизабет, сега свободна да ходи, където пожелае, да язди, където иска, да се вози с лодка, да се разхожда, да играе различни игри, ставаше все по-уверена, докато лятото се изнизваше. Беше се отървала от подпухването, което съпътстваше болестта й, беше изпълнена с енергия и жажда за живот. Испанците я обожаваха — дори само цветът на лицето и косите им се струваше пленителен. Когато яздеше едрия си сив ловен кон, облечена в зеления си костюм за езда, с разпилени по раменете й медночервени коси, те я наричаха Чародейката, и Медноглавата красавица. Елизабет се усмихваше и възразяваше, че така се суетят около нея, с което ги насърчаваше още повече.
Крал Филип никога не ги възпираше, макар че един по-внимателен зет би следил да не би на Елизабет да й се замае главата от ласкателствата на неговите придворни. Но той никога не казваше нищо, за да обуздае нейната растяща суетност. Вече изобщо не говореше за това, че тя трябва да се омъжи и да напусне Англия, нито пък за гостуването й при неговата леля в Унгария. Всъщност той даваше ясно да се разбере, че Елизабет е почетен, постоянен член на кралския двор, и наследница на трона.
Мислех, че това е просто политически ход от негова страна, но после един ден, когато гледах от прозореца на двореца към една закътана поляна в южния край на двореца, видях двама души да се разхождат, доближили глави, надолу по алеята с тисовете, ту наполовина скрити, ту показващи се зад тъмните дървета. Усмихнах се, докато ги гледах, като си помислих, че е някоя от дамите на кралицата заедно с испански придворен, а кралицата щеше да се смее, когато й разкажех за това потайно ухажване.
Но после момичето обърна глава и видях как под тъмната й шапчица бързо се мярна нещо — добре познатият ми проблясък на медночервена коса. Момичето беше Елизабет, а мъжът, който вървеше редом с нея, достатъчно близо, за да я докосне, но без да я докосва, беше принц Филип: съпругът на Мери. Елизабет държеше в ръце разтворена книга, главата й беше сведена над нея, тя беше истинско олицетворение на прилежна ученичка, но вървеше, поклащайки бедра, с плъзгащата се походка на жена, чийто спътник съобразява бързината на крачките си с нейната.
Изведнъж си припомних първия път, когато бях видяла Елизабет, и как тя предизвикваше Том Сиймор, съпруга на мащехата й, да я гони из градината в Челси. Оттогава може и да бяха минали седем години, но това бе същото възбудено момиче с гореща кръв, което хвърляше с тъмните си очи коси погледи към съпруга на друга жена и го подканваше да дойде малко по-близо.
Кралят погледна назад към двореца, явно питайки се колко ли хора може да го наблюдават от прозорците, и аз очаквах да прецени каква е опасността да го видят и да прояви предпазливостта, типична в тези случаи за испанците. Но вместо това той дръзко сви рамене и пристъпи малко по-близо до Елизабет, която невинно ахна, трепна, сякаш изненадана, и постави дългия си показалец под думата в книгата, за да не изгуби мястото, докъдето беше стигнала. Видях я как вдигна поглед към него, с нахлуваща в бузите й руменина и широко отворени невинни очи, но с лукава усмивка на устните. Той плъзна ръка около талията й, за да може да върви заедно с нея, като гледаше през рамо към пасажа в книгата й, сякаш и двамата се интересуваха от думите, сякаш ги беше грижа за друго, освен да се докосват взаимно, сякаш не бяха напълно погълнати от звука на собственото си учестено дишане.
Онази вечер се настаних пред вратата на Елизабет и зачаках тя и дамите й да отидат на вечеря.
— А, шуте — каза тя мило, когато излезе от покоите си. — С мен ли ще вечеряш?
— Ако желаете, принцесо — казах вежливо, като се присъединих към свитата й. — Днес видях нещо интересно в градината.
— В коя градина? — попита тя.
— Лятната градина — казах. — Видях двама влюбени да вървят един до друг и да четат книга.
— Не бяха влюбени — каза тя безгрижно. — Не си надарена със Зрението, ако си видяла влюбени, шуте мой. Това бяхме ние с краля, разхождахме се и четяхме заедно.