Служители на Здрача
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Григор Попхристов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Служители на Здрача». Краткое содержание книги:
Внезапно животът на Кристин се превръща в ад, а собственият й любим син става прицел на религиозните фанатици от сектата на Здрача. Те го жигосват като Антихрист, искат да го унищожат и… са навсякъде.
Кристин не погледна назад, когато тя и Чарли се отправиха надолу по склона, отдалечавайки се от хижата. Ако Джоуи ги наблюдаваше от някой прозорец, той можеше да изтълкува един поглед назад като указание, че тя се страхува за него, а нейният собствен страх щеше след това да подхрани неговия.
Дъхът й се заскрежаваше. Беше изключително студено, но понеже нямаше никакъв вятър, не беше нужно да слагат ски-маските.
Отначало тя и Чарли не говореха, а само вървяха, намирайки пътя през новия мек сняг. Те потъваха от време на време, въпреки снегоходките. Търсеха по-твърда повърхност и присвиваха очи, защото блясъкът на снега беше уморителен за очите дори и под това небе без слънце. Така, те достигнаха гората в долния край на поляната.
— Уф… последната нощ… — каза Чарли.
— Първо аз — прекъсна го бързо тя, говорейки тихо, защото въздухът беше така неподвижен, че едно шепнене се носеше като вик. — Аз бях един вид… ами, малко объркана цялата сутрин.
— Относно случилото се миналата вечер ли?
— Да.
— Съжаляваш ли, че това се случи?
— Не, не.
— Хубаво. Защото аз със сигурност не съжалявам.
— Аз просто исках ти да знаеш… че начинът, по който се държах миналата нощ… така страстна… така агресивна… така… — каза тя.
— Страстна?
— Не мислиш ли, че това беше повече от страст?
— Така бих казал.
— Боже мой, аз бях като… едно животно или нещо подобно. Исках да получа всичко от теб.
— Това беше чудесно за моето его — каза, усмихвайки се, той.
— Не знаех, че твоето его е намаляло.
— Не беше. Но аз никога не съм мислил за себе си като за Божи дар за жените.
— Но след последната вечер се мислиш, а?
— Безусловно.
На двадесет ярда навътре в гората те спряха, погледнаха се един други нежно се целунаха.
— Просто искам да разбереш, че аз никога преди не съм била такава — каза тя.
— Искаш да кажеш, че не си била луда по секса ли? — попита той с престорена изненада и престорено разочарование.
— Само когато съм с теб.
— Ето защо съм Божи дар за жените, мисля си аз.
Кристин не се усмихна.
— Чарли, за мен е важно… ти да разбереш. Миналата нощ… аз не зная какво влезе в мен.
— Аз влязох в теб.
— Бъди сериозен. Моля те. Не искам да мислиш, че съм била такава с други мъже. Не съм била. Никога. Последната нощ направих с теб неща, които никога не съм правила преди. Аз дори не знаех, че мога да ги правя. Бях наистина като диво животно. Искам да кажа… аз не съм „Света Богородица“, но…
— Слушай — прекъсна я той, — ако ти си била животно през изминалата нощ, тогава аз бях звяр. Не е характерно за мен да губя напълно контрол над себе си по този начин и също да бъда така… ами, така… груб. Но аз не съм объркан и ти също не трябва да бъдеш. Ние получихме нещо специално, нещо уникално. Ето защо и двамата се почувствахме способни да дадем воля на чувствата си, както направихме. На моменти, това, може би, беше грубо… но беше също и доста страхотно, нали?
— Господи, да.
Те отново се целунаха, но целувката беше кратка, прекъсната от една далечно бумтене-бръмчене.
Чарли наклони глава, вслушвайки се.
Звукът ставаше все по-силен.
— Самолет ли е? — попита тя, вдигайки поглед към тясната ивица небе над подредените от двете страни на пътя дървета.
— Снегомобили — отвърна Чарли. — Имаше време, когато планините бяха винаги тихи, спокойни. Повече не са. Тези снегомобили са навсякъде, като бълхи на котка.
Ревът на двигателите ставаше все по-силен.
— Те не биха дошли толкова далеч, нали? — попита с безпокойство Кристин.
— Може би.
— Звучи, като че ли са почти до нас.
— Вероятно са все още доста далеч. Звукът мами тук, горе. Носи се на голямо разстояние.
— Но, ако се натъкнем на някои снегомобилисти…
— Ще кажем, че сме наели хижата. Моето име е… Боб… ммм… Хендерсън. Ти си Джейн Хендерсън. Живеем в Сиатъл. Тук сме на някакъв ски-поход и просто да се махнем от градския шум. Разбра ли?
— Разбрах — отвърна тя.
— Не споменавай Джоуи.
Кристин кимна.
Те започнаха отново да се спускат.
Бръмченето на снегомобилите ставаше все по-силно и по-силно… и после започнаха да замлъкват един по един, докато отново се възцари само дълбоката обграждаща ги тишина на планината и тихото съскане и скърцане на снегоходките в снега.