Робинята

Анджелина, си бъбреше с ренесансова дама, от вида на чиято смарагдова огърлица ме

засърбяха пръстите, макар почти да се бях добрала до „Звездата на Лукезе“.

Толкова близо. Толкова шибано близо.

Бяхме определили момента си за пристигане половин час преди огледа. Това щеше да

ни осигури време да се смесим с тълпата и да се превърнем в анонимна част от нея. По-

късно никой нямаше да си спомня за нас. Не се отличавахме, не изглеждахме или звучахме

различно от всички останали тук.

Целта на бала бе да се отпразнува фактът, че музеят във „Венецианеца“ бе взел назаем

„Звездата на Лукезе“ от „Гугенхайм“ във Венеция. Всички тук (освен нас, разбира се) бяха

дарили огромни суми, за да подпомогнат това. Заради това те и ние получавахме

възможността да я видим първи, преди да я изложат в музея.

Обявиха огледа и напълнихме чашите си с шампанско в очакване. Вратата (приличаше

на дървена, но бе облицована със стомана) се отвори и се втурнахме напред. По любезен

светски начин, разбира се.

Не ми се наложи да потискам реакцията си, тъй като всички ахнаха и замърмориха,

когато видяха Звездата. Привличах достатъчно внимание върху себе си, правейки

незабележителни коментари пред хората около мен, за да не позволя на никого да забележи,

че Джордж оглеждаше витрината затвор и преценяваше дали отговаря на проучванията ни.

Скоро ни върнаха обратно в главната бална зала. Метнах поглед, изпълнен с копнеж,

през рамо.

Скоро. Скоро, бебче.

Оставих настрани недокоснатото си шампанско (никакви вещества, които влияеха на

мозъка, преди да изчезнем безопасно) и лапнах сухарче с хайвер „Белуга“. После огледах

другия поднос, на който имаше хапки с омар и сурово телешко „Коби“. Този прием

определено си беше тежкарски.

Джордж изглеждаше хладнокръвен и спокоен зад маската си на Арлекин, украсена с

богати медни, златисти и смарагдовозелени тонове, които подчертаваха цвета на очите му.

Типично. Той притежаваше невероятна сексуална енергия, която трансформираше в

решителни действия.

Моята работа бе да излъчвам колкото се може повече сексапил. Точно преди да

потеглим към приема, Джордж изпрати шифъра, който щеше да изпрати фалшивите образи

(бях ги измъкнала от уредник на музея под претекст, че пиша статия за списание) до

охранителните камери и да извади от строя няколко важни системи за достатъчно дълго

време, за да откраднем Звездата.

Сега задачата ми беше да разсея охранителя. Възхитих се отново на пищното си деколте

и погалих нежната плът с пръст. Нямаше да имам проблеми със стратегически флирт. Освен

ако охранителят, когото очаквах, не се бе сменил с щастливо женения бивш морски

пехотинец. В този случай щях да се престоря, че припадам, и да се надявам на най-добрия

възможен изход.

Отворих джобния си часовник, хитро маскиран като колие. Беше време.