Меч в бурята [bg]

Кон се разсмя.

— Добре, ще запомня.

— Какъв е замисълът ти?

— Поръчах на мнозина ковачи в земите на риганте да изработват ризници. Ще ги дам на бойците, които ще събера в малък, но важен отряд. Доведох и едри бойни жребци, за да развъдим нови, по-силни коне. Знаеш ли, че вече съм наследник на Дългия леърд?

— Знам. Видях и конете. Хубави животни.

— Само хубави? — прихна Кон. — Великолепни са! Ако се възползваме добре от тях, ще ни помогнат срещу армията на Каменград.

— Нужни са ти не само силни жребци…

— Да, прав си. Ще се нуждаем от дисциплинирана и добре снабдена войска.

— Няма да ги победиш само с мъжете от риганте. Трябва да се съюзиш с норвиите, с паноните и всички останали по-малки племена.

Кон кимна.

— Това ме безпокои отдавна. Нито един леърд не желае да се подчинява никому.

— Трябва да ги убедиш, да ги привлечеш — настоя Риамфада. — Някои с ласкателства, други с обещания за плячка, трети… с война.

— Изобщо не съм убеден, че ще се съгласят да изпълняват моите заповеди.

Риамфада въздъхна.

— Няма да се подчинят на тебе, Кон. Но ще се подчинят на краля.

— Крал ли? Знаеш, че нямаме крале на нашия остров. Последният е бил свален от трона преди столетия.

— Ако искаш, наречи се боен вожд или каквато титла ще ти послужи най-добре, за да обединиш племената. Но всъщност ще бъдеш крал. Повярвай ми, това е предначертано.

Кон се облегна и обгърна с ръка крехките рамене на Риамфада.

— Това ли искаше да ми кажеш?

— Спазвай обещанията си, Конавар — прошепна приятелят му, надигна се плавно и разпери ръце. — Сбогом, приятелю.

Последните думи прозвучаха като спомен за далечно ехо и Кон остана сам. Озърна се. Тагда стоеше в края на поляната.

— Конавар, време е да се върнеш в човешкия свят.