Меч в бурята [bg]

— Говори се — тихо каза Мерия, — че Дългия леърд ще обяви нещо пред всички тази вечер.

— Така е, госпожо — кимна Макус.

— Какво ще каже?

— Не е редно аз да говоря преди него — усмихна се съветникът. — Имаш прекрасна рокля. Рядко съм виждал толкова омайващ оттенък на зеленото.

— Бануин… един наш приятел ми я донесе при последното си завръщане. Ушита е от коприна, която пък е пренесена от място на две хиляди мили оттук. Любимата ми рокля, макар че ми отесня мъничко напоследък.

— И най-хубавият плат се свива с времето — отвърна той с безупречна любезност.

Брефар беше до Гованан в другия край на масата. Затова пък дванайсетгодишният Бендегит Бран седеше до Кон. Тази подредба дразнеше Брефар. Нали беше втори по възраст след Кон? Защо глезеха така най-малкия? Не че завиждаше на Бран. Момчето преливаше от щастие и Брефар се радваше за него, но си рече, че това пренебрежение към самия него е ненужно. Погледна към Тей. Тя беше пленително красива в бялата рокля, украсена с перли. На челото си имаше сребърна диадема с три опала. Тей се озърташе често към Кон, който говореше с баща ѝ.

Непобедимият герой! Брефар си втълпяваше, че брат му трябва да е бил благословен още при раждането си. Момчето, което се би с мечока, Мъжът, който уби злия крал. А отскоро — Спасителят на прекрасната Тей. Десет години спокойствие в Седемте върби, но щом брат му се появява там, разбойниците нападат и легендата за Кон се разнася чак до небето.

— Измисли ли какво трябва да се направи? — попита Гованан.

— Какво?

— Нали ще правиш по-добро седло за новите бойни коне?

— О, това ли… Засега обмислям разни хрумвания — измъкна се Брефар. — Може би седлото трябва да е по-високо и отпред, и отзад.

— Може и да има полза — намръщи се Гованан, — но ездачът пак ще бъде принуден да се държи за седлото, значи щитът ще му пречи.

Брефар се чудеше би ли могъл да изпълни молбата на Кон — да измисли как конниците да са по-устойчиви на седлата. Седлата на племенните бойци бяха съвсем прости. Ездачът се задържаше на седлото по време на битка, като стискаше с бедра тялото на коня. Затова беше толкова лесно да го съборят с тежък удар по щита или с ритник, както и да бъде смъкнат на земята от пешак. На Брефар му идеше да откаже. Седлата изобщо не му бяха интересни. Но само докато не чу думите на Конавар — че той е единственият находчив човек, който ще открие решението, изплъзнало се на всички други досега. Брефар толкова се въодушеви от това признание за дарбите си, че се съгласи веднага.

От месец и половина умуваше за това и все не можеше да измисли нищо. Изведнъж се усъмни, че тъкмо това е била целта на Кон — дали не предвкусваше деня, когато Брефар ще си признае, че не му стига ум да преодолее затруднението?

Пак се поддаде на досадата.

Отяде му се, стана и тръгна между празнуващите. Видя Гуидия до огромния Фялок. Тя играеше с кичури от косата си, наклонила съблазнително глава. Кръгът се затваряше потискащо — след унижението онази нощ, когато Фялок го блъсна, Гуидия му каза, че не иска да обиколи дървото с него. Брефар се помъчи да ѝ обясни, че ако не беше намесата на Конавар, щеше да се опълчи на Фялок, защото изобщо не се страхува от него. Гуидия пък го увери, че не се съмнява в това и че решението ѝ нямало нищо общо с неприятната случка. За нея той бил добър приятел, а не любим.