Меч в бурята [bg]

— И на мен ми е приятно — каза Фялок. — Ще повървиш ли с мен?

Тя се усмихна и го хвана за ръка, без да се притеснява. Минаха по близкия мост, излязоха от селото и тръгнаха нагоре по една ливада. В далечината Фялок виждаше два орела, които се рееха над планината.

— Сигурно е приятно да си орел, как мислиш? — каза момичето.

— Не ми е хрумвало — призна си той.

Представи си с удоволствие, че разперва криле и лети нависоко. Спряха да погледат как изгревът осветява земята.

Фялок стоеше смълчан и усещаше малката ръка на Гуидия в пръстите си. Почувства се някак странно и изведнъж откри слисан, че е намерил покой.

— За какво мислиш? — попита тя внезапно.

— Мисля си, че съм твърде гневлив човек — отвърна той с неочаквана за себе си откровеност.

— Но защо се гневиш?

Фялок се засмя.

— Точно сега не знам, защото гнева го няма.

— Трудно е да се ядосваш, когато гледаш изгрева.

— Май е вярно — призна той, — но се чудя защо е така…

— Защото ни кара да се чувстваме мънички и нищожни. Светилото изгрява от цяла вечност и ще продължи да изгрява цяла вечност, каквото ще да правим или да не правим. Слънцето нехае за нашите грижи.

— Да, разбирам. Не бях прозрял това досега.

Гуидия се усмихна.

— Нима виждаш изгрева за пръв път?

— Виждам го за пръв път заедно с тебе.

Тя се изчерви, а Фялок вдигна ръката ѝ към устните си и целуна пръстите ѝ. За миг двамата сякаш се вцепениха, после момичето го хвана под ръка.

— Ела вкъщи. Мама вече е приготвила закуска.

— Възможно ли е аз да съм подходящият мъж за тебе? — попита Фялок.

Тъмните ѝ очи се взряха в неговите.

— По-добре ще е да поговориш с баща ми.

— Ще поговоря — уверено кимна той. — Но искам първо да чуя отговора от тебе.

— Да, ти си този мъж. Разбрах снощи.

— Знаеш, че скоро ще навърша трийсет и една. Не съм ли стар за тебе?

— Глупчо — засмя се Гуидия. — Ела да говориш с баща ми.

Ковачът Нанкумал не беше веселяк, но се усмихна лъчезарно, когато Фялок сподели с него желанието си да се ожени за дъщеря му. Гуидия беше в къщата и помагаше на майка си да подреди масата, а двамата отидоха в ковачницата. Нанкумал разпали огнището и добави дърва.

— Тя е чудесно момиче — похвали дъщеря си ковачът. — Силна е, вярна е… но може би твърде умна за жена.

— Не ми се виждаш изненадан, почитаеми — каза Фялок.

— Тя сподели с нас снощи. Само се тревожех надеждите ѝ да не останат излъгани.

— Снощи ли?

— Младежо, не е по силите на мъжа да проумее тайните на женската душа. Не помня да е била толкова развълнувана досега. Каза ни, че е срещнала най-добрия мъж на света. Когато станах през нощта, я заварих да седи до прозореца. Попитах я какво прави. Тя ми отговори, че няма търпение да те зърне. Никога не я бях виждал такава. Да ти призная, отдъхнах си, че най-после се случи. Тя отказа на неколцина достойни младежи. Все чакаше да срещне подходящия мъж. Отнасяй се добре с нея, моля те.

— Имаш думата ми.

— Значи не е нужно да говорим повече за това.