Артър & Джордж [bg]

Той тежко седна на леглото и се замисли за онези потайни пътувания до Йоркшър — как той и Джийн пристигаха и си тръгваха с различни влакове, за да се преструват на невинни. Ингълтън беше на четиристотин километра от Хайндхед; там бяха в безопасност. Но той смесваше безопасност и чест. През годините навярно бе станало съвършено ясно за всички. Какво е едно английско село, освен инкубатор за клюки? Макар че Джийн винаги си водеше придружителка, макар че двамата никога не отсядаха под един покрив, истината си оставаше истина: знаменитият Артър Конан Дойл, който се бе оженил в енорийската църква, сега обикаляше из възвишенията с друга жена.

Ами Уолър? През цялото това време, заслепен от самодоволната си увереност, той така и не се запита какво мисли Уолър. Мама бе одобрила неговото решение и това му стигаше. Нямаше значение какво мисли Уолър. А кроткият добродушен Уолър нито веднъж не си позволи грубост. Държеше се тъй, сякаш напълно вярваше на всяка история, която му поднасяха. Между семействата Леки и Дойл имало отдавнашно приятелство; мама открай време обичала дъщеря им. Уолър никога не изричаше нито повече, нито по-малко, отколкото повеляваха елементарната учтивост и елементарното благоразумие. На игрището за голф не се опитваше да извади Артър от равновесие с някой коментар за хубостта на младата Джийн Леки. Но Уолър сигурно бе прозрял измамата от самото начало. Може би дори — пази боже — я бе обсъждал с мама зад гърба на Артър. Не, беше непоносимо да си го мисли. Но при всяко положение Уолър бе видял и разбрал. И което беше най-ужасното — осъзнаваше сега Артър, — Уолър сигурно го бе гледал с огромно самодоволство. Докато ходеха заедно на лов за яребици и зайци, той навярно си спомняше онзи гимназист, току-що пристигнал от Австрия, който го гледаше като кукувиче в чуждо гнездо, който стоеше насреща му, без да знае каквото и да било, но изпълнен с най-фантастични догадки и болезнено притеснение. А сетне минаха години и Артър взе да идва в Мейсънгил за няколко откраднати часа насаме с Джийн. И сега Уолър можеше мълчаливо, без дори да прошепне и дума — което, разбира се, само влошаваше нещата и го издигаше още по-нависоко, — Уолър можеше да се наслаждава на моралното си отмъщение. Ти дръзна да ме гледаш неодобрително? Ти дръзна да си мислиш, че разбираш живота? А сега идваш тук и използваш мен, майка си и цялото село като параван за своите срещи. Взимаш майчиния си кабриолет и минаваш покрай «Св. Осуалд» с възлюбената си. Мислиш, че селото не забелязва? Мислиш, че кумът ти е получил амнезия? Казваш на себе си — и на другите — че поведението ти е почтено?