Артър & Джордж [bg]

Същото беше и с голфа, където пропастта между мечти и реалност се разширяваше с всяка година. Но билярдът… виж, билярдът беше игра, където упадъкът не идва автоматично. Играчите продължаваха без видими затруднения и след петдесет години, след шейсет, дори след седемдесет. Силата не играеше решаваща роля; важни бяха тактиката и опитът. Плъзгане, рикошет, фалцов удар, удар с подскок — каква игра само! Пречеше ли му нещо с малко повече тренировки и може би някой и друг съвет от професионалист да влезе в националния любителски шампионат? Трябваше да усъвършенства далечните удари, разбира се. Трябваше всеки път да си повтаря: засечи най-удобната топка за простичък удар към горния джоб, а после вкарай в страничния колкото можеш повече топки. Уд нямаше проблеми с далечните удари, макар че с рикошетите имаше още много да се учи, както постоянно му изтъкваше Артър.

Наближава петдесет — навлиза във втората половина на живота, макар и със закъснение. Беше загубил Туй, но намери Джийн. Беше загърбил научния материализъм, в който го възпитаваха още от детство, но откри начин да открехне великата врата към отвъдното. Умниците често повтаряха, че тъй като им липсва духовен инстинкт, англичаните са измислили крикета, за да си създадат усещане за вечност. Невежите наблюдатели си въобразяваха, че билярдът е един и същ удар, повтарян отново и отново. И двете идеи бяха пълна глупост. Вярно, англичаните не си падаха по демонстрации — в края на краищата не бяха италианци, — но имаха не по-малко духовна същност от което и да било друго племе. И няма два еднакви билярдни удара, както няма две еднакви човешки души.

Отиде на гроба на Туй в Грейшот. Сложи цветя, поплака и когато се обърна да си върви, неволно се запита кога ли ще дойде пак. Дали другата седмица или след две седмици? А после? В един момент цветята ще изчезнат, посещенията му ще се разредят. Ще започне нов живот с Джийн, може би в Кроубъро, близо до нейните родители. Ще стане… неудобно да посещава Туй. Ще си каже, че е достатъчно да мисли за нея. Джийн — ако е рекъл господ — ще му роди деца. Кой ще идва при Туй тогава? Той тръсна глава, за да прогони тази мисъл. Безполезно беше да предвкусва бъдещата вина. Важното беше човек да действа според принципите си, а с трудностите да се справя както може.

И все пак, когато се върна в Ъндършоу — в опустялата къща на Туй — той усети неволно привличане към нейната спалня. Не бе наредил да бъде сменена подредбата или мебелировката — как би могъл? Затова там все още си стоеше леглото, на което тя издъхна в три часа след полунощ, отпуснала крехката си десница в неговата голяма тромава лапа, а из въздуха се носеше мирис на виолетки. Мери и Кингсли седят изтощени и уплашени. Почти с последния си дъх Туй се надига и заръчва на Мери да се грижи за Кингсли… Артър въздъхна и пристъпи към прозореца. Преди десет години бе избрал тази стая за нея, защото имаше най-хубавия изглед към градината и потайната долина, където се събираха горите от хребетите. Нейната спалня, нейната болнична стая, стаята на нейната смърт — винаги се бе старал да я направи колкото се може по-приятна и безболезнена.