Электронная книга - «Махалото на Фуко». Краткое содержание книги:
Трима приятели, два противодействащи заговора, една демонична секта, едно махало-убиец в сянката на Айфеловата кула и още много съставки в алхимичната смес на тайнствената история на мистиката на всички времена. Умберто Еко е италиански културолог, семиотик и философ, автор и на романите „Името на розата“, „Островът от предишния ден“, „Баудолино“ и „Тайнственият прамък на кралица Лоана“.
— Моля те, размисли, каза Рикардо, като я целуна целомъдрено по челото.
— Напротив, отвърна тя на Белбо, без дори да погледне художника, нищо тук вече не е грях, мога да правя всичко, което пожелая, за да се освободя от плътта, аз съм над доброто и злото.
Побутна Рикардо, отблъсна го от себе си и заяви високо:
— Аз съм София и за да се освободя от ангелите, трябва да изръша… извръша… из-вър-ша всички грехове, дори най-сладостните!
Леко олюлявайки се, тя се отправи към ъгъла, където седеше едно момиче, облечено в черно, с бледа кожа и силно гримирани очи. Придърпа я към средата на залата и започна да танцува с нея. Почти се прилепи до тялото й, с ръце, притиснати към ханша й.
— Мога да се любя и с теб — каза. И я целуна в устата.
Гостите се бяха събрали в полукръг около тях, доста възбудени, и някой извика нещо. Белбо беше седнал с непроницаемо изражение на лицето и наблюдаваше сцената като импресарио, който присъствува на репетиция. Беше изпотен и имаше тик на лявото око, какъвто никога не бях забелязвал при него. Изведнъж, когато Лоренца вече от пет минути танцуваше, подчертавайки все повече движенията на съблазнителка, избухна:
— Сега вече ела тук.
Лоренца застина, разкрачи се и извика:
— Аз съм стервата и светицата!
— Ти си отвратителна — каза Белбо, ставайки. Приближи се до нея, сграбчи я за ръката и я повлече към изхода.
— Спри! — извика тя.
— Как си позволяваш… След това избухна в сълзи и обгърна шията му с ръце.
— Миличък, но аз съм твоята София, защо се ядосваш?…
Белбо я хвана нежно за раменете, целуна я по бузата, отметна косите й и обръщайки се към публиката, каза:
— Не й се сърдете, не е свикнала да пие толкова…
Дочух смехове сред присъствуващите. Мисля, че и Белбо ги чу. Видя ме на изхода и направи нещо, което така и не разбрах дали беше предназначено за мен, за другите в залата или за него самия. Направи го незабележимо, полугласно, когато вниманието на останалите вече беше насочено другаде.
Като продължаваше да държи Лоренца за раменете, се обърна към залата и каза бавно като човек, който изрича нещо безспорно:
— Кукуригу.
51
Когато някой кабалист иска да ти каже нещо, не мисли, че ти говори глупости, прости неща или безсмислици, говори ти мистерии, предсказания…
(Томазо Гарцони, „Театър на различните и разнообразни светски мозъци“, Венеция, „Дзанфрети“, 1583, глава XXXVI)
Изобразителният материал, който бях събрал в Милано и Париж, не беше достатъчен. Господин Гарамонд ми разреши да отида за няколко дни в Мюнхен, в Дойчес Музеум.
Прекарах няколко вечери из барчетата на Швабинг, или в онези огромни подземия, където свирят възрастни господа с мустаци и къси кожени панталонки и влюбени двойки си разменят усмивки сред изпарения и миризма на свинско над високите халби бира, а следобедите използувах, за да разлиствам каталога на репродукциите. От време на време изоставях архивите и предприемах разходки из музея, където бяха възстановили всичко, което човешкото същество е могло да изобрети: натискаш едно копче и макети на петролни полета раздвижват своите сонди, влизаш в истинска подводница, завърташ система от планети, играеш си да произвеждаш киселини и верижни химически реакции — намирах се в един втори Парижки музей, само че не толкова готически, насочен към бъдещето и обитаван от смахнати на тема техника гимназиални ученички, които се учат да обичат инженерите.
В Дойчес Музеум човек може да научи и всичко за мините: слизаш по една стълба и се озоваваш в мина с всичките й джобове, асансьори за хора и коне, тесни проходи, в които пълзят изтощени и измъчени момченца (да се надяваме, восъчни). Пътуваш из мрачни и безкрайни коридори, спираш пред бездънни кладенци, чувствуваш студ, който те пронизва до костите, и почти долавяш миризмата на гризу. Изобщо всичко в мащаб едно към едно. Бях се залутал из един страничен тунел, вече загубил надежда, че ще съзра отново дневната светлина, когато видях надвесен над ръба на пропастта един посетител, който сякаш ми беше познат. Сбръчкано и пепеляво, лицето му не беше ново за мен, косите му бяха бели, погледът — на кукумявка, но чувствувах, че дрехата му би трябвало да бъде друга, като че ли бях виждал това лице над някаква униформа, сякаш срещах след много години свещеник в цивилни дрехи или монах без брада. Той също ме погледна, също така с колебание. Както става в подобни случаи, след кратка размяна на скришни погледи той пръв ме поздрави на италиански. Веднага го облякох в истинските му дрехи: трябваше да носи дълъг жълтеникав халат и да бъде господин Салон. „А. Салон, таксидермист“. Работилницата му се намираше на няколко врати от моя офис по същия коридор на бившата фабрика, където си играех на Марлоу в областта на културата. Бях го срещал по стълбището и си бяхме разменяли кимвания.
