Махалото на Фуко

Лоренца настояваше, галерията не била далече от „Пилад“, били организирали истински купон, дори оргия. Диоталеви се стресна и веднага заяви, че трябвало да се прибира, аз се колебаех, но беше очевидно, че Лоренца иска да отида, а това също причиняваше страдание на Белбо, който виждаше как моментът за диалог на четири очи все повече се отдалечава. Но не можах да се измъкна и тръгнахме.

Не обичах много този Рикардо. В началото на шестдесетте години произвеждаше скучни картини — платна на черни и сиви ивици, прекалено геометрични, малко тип „оптически“, от които те заболяват очите. Озаглавяваше ги „Композиция 15“, „Паралакс 17“, „Евклид X“. Едва беше започнала шестдесет и осма, и той се втурна да излага в окупираните сгради, беше променил само малко палитрата и вече представяше силни контрасти между черно и бяло, тъканта беше по-едра, а заглавията бяха от рода на „Това е само началото“, „Молотов“, „Сто цвята“. Когато се върнах в Милано, видях негова изложба в един клуб, в който се събираха поклонници на доктор Вагнер, беше се отказал от черното, работеше върху бели структури, при които контрастите се образуваха само от релефа на слоя боя върху грапавата хартия, тъй че картините, както сам обясняваше, разкривали различни профили според наклона на светлината. Наричаха се „Възхвала на неяснотата“, „На/Преки“, „То“, „Бергщрасе“, „Отрицание 15“.

Онази вечер, веднага щом влязох в новата галерия, разбрах, че поетиката на Рикардо е претърпяла значителна еволюция. Експозицията бе озаглавена „Megale Apophasis“223. Рикардо бе преминал към фигуративната живопис, а палитрата му имаше перлени оттенъци. Играеше си с цитати и понеже, убеден съм, не умееше да рисува, предполагам, че е работил, прожектирайки върху платното диапозитиви на прочути картини — изборът му обхващаше както „пожарникарите“ от края на миналия век, така и символистите от началото на нашия. Върху първоначалната скица после прилагаше точковидна техника, преливайки постепенно цветовете и преминавайки точка по точка през целия спектър, тъй че започваше винаги от един много ярък и пламтящ център, за да стигне до абсолютното черно, или обратното — в зависимост от мистичната или космическа концепция, която желаеше да изрази. Имаше планини, от които струяха светлинни лъчи, разделени на облаци от сфери в мрачни цветове, тук-там изникваха концентрични небеса със загатнати ангели, размахващи прозрачни криле, нещо твърде наподобяващо „Раят“ на Доре. Заглавията бяха „Беатрикс“, „Мистична Роза“, „Данте“, „Гавриил 33“, „Верни на любовта“, „Атанор“, „Хомункулус 666“ — ето откъде идва страстта на Лоренца към хомункулусите, казах си. Най-голямата картина се наричаше „София“ и представяше нещо като лава от черни ангели, които бликаха отдолу, пораждайки едно бяло същество, галено от мъртвешкосиви ръце, прекопирани от тази, която се издига към небето в „Герника“. Смесицата беше твърде съмнителна и от близо изпълнението изглеждаше недодялано, но от два-три метра ефектът беше доста лиричен.