(Сент-Ив Д’Алвейдре, „Мисията на Индия в Европа“, Париж, „Калман-Леви“, 1886, с. 54 и 65)
Когато се върнах, разказах на Белбо и Диоталеви за срещата си и започнахме да разсъждаваме над различни хипотези: че Салон, ексцентрик и бъбривец, който изпитва удоволствие от мистериите, се е запознал с Арденти и толкова. Или: че Салон знае нещо за изчезването на Арденти и работи за тези, които са спомогнали за изчезването му. Трета хипотеза: че Салон е информатор на полицията…
После ни завъртя работата с други диаболисти и споменът за Салон се претопи между тях.
Няколко дни по-късно Алие пристигна в редакцията, за да даде мнение за текстовете, които Белбо му беше изпратил. Преценяваше ги педантично, строго, но и снизходително. Алие бе хитър, не му беше необходимо много, за да разбере двойната игра „Гарамонд“-„Мануцио“, и ние не криехме от него каква е истината. На пръв поглед сякаш разбираше и оправдаваше. Унищожаваше един текст с няколко остри забележки и после, с изтънчен цинизъм, предлагаше съответният автор да премине към „Мануцио“.
Запитах го какво може да ми каже за Агарта и за Сент-Ив Д’Алвейдре.
— Сент-Ив Д’Алвейдре ли?… — отвърна. Странен човек без съмнение, още от млад се движеше сред привържениците на Фабр д’Оливе225. Беше обикновен чиновник в министерството на вътрешните работи, но много амбициозен… Не ни направи добро впечатление, когато се ожени за Мари-Виктоар, но…
Алие не успя да се сдържи. Беше минал в първо лице. Това вече бяха спомени.
— Коя е Мари-Виктоар? — запита Белбо. — Обожавам клюките.
— Мари-Виктоар дьо Риснич, красавица от обкръжението на императрица Йожени226. Но когато се срещна със Сент-Ив, минаваше петдесетте. А той нямаше още и тридесет. Бракът беше в неин ущърб, разбира се. Не само, но за да му осигури титла, купи вече не си спомням какви земи, принадлежали някога на някакъв маркиз Д’Алвейдре. По този начин нашият приятел се сдоби с титлата, а в Париж се пееха куплети за „жиголото“. И тъй като можеше да живее от рентата, той се посвети на своята мечта. Беше си втълпил, че трябва да открие такава политическа формула, която да доведе до по-хармонично общество. Синархията като противовес на диктатурата. Едно европейско общество, управлявано от три съвета, в които да бъдат представени икономическата власт, съдопроизводството и духовната власт, тоест религиите и науката. Една просветена олигархия, която да измести класовата борба. Какво ли не сме чували!
— А Агарта?
— Разправяше, че веднъж бил посетен от тайнствен афганистанец, някакъв Хаджи Шарипф, който вероятно не е бил афганистанец, защото името е по-скоро албанско… Та той значи му открил тайната за седалището на Царя на Света — макар че Сент-Ив никога не спомена този израз, по-късно другите го подеха — Агарта, Неоткриваемото.
— Но къде се говорят тези неща?
— В „Мисията на Индия в Европа“. Един труд, който е оказал голямо влияние върху съвременната политическа мисъл. В Агарта съществували подземни градове, а под тях, в посока към центъра на земята, имало пет хиляди пундити, които я управлявали — очевидно цифрата пет хиляди напомня херметичните корени на езика на ведите, както те ни учат. А всеки корен е магическа йерограма, свързана с една небесна сила и с противостоенето на една адска сила. Централният купол на Агарта отвътре се осветявал от своего рода огледала, през които прониквала светлината, но само през енхармоничната гама на цветовете, чийто слънчев спектър от нашите трудове по физика представлява само диатоничната й част. Мъдреците на Агарта изследват всички свещени езици, за да достигнат до универсалния език, езика ватан. Когато засегнат твърде дълбоки тайни, се издигат над земята, левитирайки нагоре, и ако другарите им не ги задържали, можели да си разбият черепите в свода на купола. Приготовлявали светкавиците, насочвали цикличните токове на интерполарните и интертропикалните флуиди, интерференциалните отклонения в различните области на дължините и ширините на земното кълбо. Подбирали видовете и били създали малки, но изключително съвършени животни с гърбове на костенурки, с жълт кръст в средата на корубата и с по една уста и едно око на двата й края. Многокраки животни, които можели да се движат във всички посоки. В Агарта вероятно са се скрили Тамплиерите, след като били разпръснати, и оттам извършвали своите наблюдения над света. Друго?
вернуться
225
Антоан Фабр д’Оливе (1768–1825) — френски поет и драматург, писал на провансалски.
вернуться
226
Императрица Йожени — императрица на Франция, съпруга на Наполеон III.