Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Тримата мускетари #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон». Краткое содержание книги:
— Какво говорите? Нима съм по-болен, отколкото си мисля?
— Монсеньор — каза Гено, като седна до леглото, — ваше високопреосвещенство е работил много през живота си, ваше високопреосвещенство е страдал много.
— Но аз не съм толкова стар, струва ми се… Покойният господин дьо Ришельо беше със седемнадесет месеца по-млад, когато умря, и умря от неизлечима болест. Аз съм млад, Гено, помислете си: едва на петдесет и две години съм.
— О, монсеньор, вие сте на много повече!… Колко години се продължава фрондата?
— Защо ми задавате тоя въпрос, Гено?
— От лекарски съображения, монсеньор.
— Десет години… приблизително.
— Много добре. Сметнете, моля, всяка година на фрондата за три години… това прави тридесет; двадесет повече и така, двадесет и петдесет и две правят седемдесет и две години. Вие сте на седемдесет и две години, монсеньор, а това е вече старост.
Като казваше това, той проверяваше пулса на болния. Пулсът му беше толкова лош, че прибави веднага въпреки възражението на болния:
— Ако сметнем всяка година на фрондата за четири години, вие сте живели осемдесет и две години.
Мазарини побледня силно и запита с едва чут глас:
— Сериозно ли говорите, Гено?
— Уви, да, монсеньор.
— Значи вие ми казвате със заобикалки, че съм тежко болен?
— Ей богу, да, монсеньор, макар че с такъв умен и безстрашен човек като ваше високопреосвещенство не би трябвало да има заобикалки.
Кардиналът дишаше така тежко, че дори неумолимият лекар се съжали над него.
— От болест до болест има разлика — възрази Мазарини. — От някои може да се избегне.
— Вярно е това, монсеньор.
— Нали? — извика Мазарини почти радостно. — Иначе за какво биха служили могъществото, силата на волята? За какво, би служил геният, вашият гений, Гено? За какво най-после служат науката и изкуството, ако болният, който ги има на свое разположение, не може да се спаси от опасността?
Гено поиска да заговори. Но Мазарини продължи:
— Спомнете си, че аз съм най-послушният от вашите болни; спомнете си, че ви се подчинявам сляпо и че следователно…
— Зная, зная — рече Гено.
— Значи ще оздравея?
— Монсеньор, нито силата на волята, нито могъществото, нито геният, нито науката могат да спрат болестта, която бог изпраща на творението си с неограничено пълномощие да унищожава и убива хората. Болестта убива, когато е неизлечима, и тук нищо не може да се направи…
— Значи… моята болест… е неизлечима? — попита Мазарини.
— Да, монсеньор.
Негово високопреосвещенство падна изнемощял в леглото като нещастник, смазан от паднала колона… Но господин дьо Мазарини имаше здрава душа или по-скоро здрав ум.
— Гено, — каза той, като се приповдигна, — ще ми позволите ли да проверя решението ви? Ще събера най-учените лекари от цяла Европа, ще се консултирам с тях… Искам да живея с помощта на каквито и да е лекарства.
— Монсеньорът, вярвам, не предполага, че аз съм се решил да се произнеса съвсем сам за такова скъпоценно съществуване като неговото — отговори Гено. — Аз свиквах вече най-добрите лекари и практици на Франция и Европа… те бяха дванадесет души.
— И какво казаха?
— Казаха, че ваше високопреосвещенство е повален от неизлечима болест; подписаната от тях консултация е в чантата ми. Ако ваше високопреосвещенство желае да се запознае с нея, той ще види колко неизлечима болест открихме. Първо…
— Не, не! — извика Мазарини, като отблъсна хартията. — Не, Гено, предавам се, предавам се!
И дълбоко мълчание, през което кардиналът мислеше и събираше сили, последва тая бурна сцена.
— Има и друго средство — промърмори Мазарини, — билкарите, шарлатаните. В моята родина болните, изоставени от лекарите, прибягват до помощта на шарлатаните, които десет пъти убиват, но сто пъти спасяват.
— Нима ваше високопреосвещенство не забеляза, че през последния месец смених десет пъти лекарствата му?
— Да… И какво?
— Какво ли? Пръснах петдесет хиляди ливри, за да купя тайните на всички тия обесници; други няма, а и пари нямам. Вие не сте излекуван, а без моето изкуство щяхте да умрете отдавна.
— Свършено — прошепна кардиналът, — свършено! Той хвърли мрачен поглед на своите богатства около себе си.
— Трябва да се разделя с всичко това! — въздъхна той. — Аз съм мъртъв, Гено, аз съм мъртъв!
— О, още не, монсеньор! — отвърна лекарят. Мазарини го улови за ръката.
— След колко време? — попита той, като погледна с ококорени очи безстрастното лице на лекаря.
— Монсеньор, никога не се казва това.
— На обикновените хора може би, но на мене… на мене, на когото всяка минута струва съкровище, може. Кажи ми, Гено!