Авантюристката
- Автор: Блейк Дженнифер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Рашкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Авантюристката». Краткое содержание книги:
По устните й пробяга усмивка:
— Не съм изненадана.
— Не.
Тя се почувства неудобно от това, че е застанал пред нея толкова официално.
— Тук, до огъня има стол, ако искаш да седнеш.
— Не, докато ти стоиш.
— Нямам нищо против, наистина.
Той й се усмихна:
— Аз имам.
Тя довърши сухарите и изчисти ръцете си като ги търкаше една в друга, докато тестото стана на топчета и падна от тях, после ги изплакна в купа с вода. Сложи малко мазнина върху сухарите, затвори капака и отнесе тавата до огъня. Разбърка въглените, остави тежката затворена тава в горещата пепел и добави въглени и отгоре. После опита яхнията, разбърквайки гъстия сос с богат аромат на лук, чесън и пипер. Ставаше хубава, месото беше вкусно и крехко. Върна се при масата и започна да я разчиства.
— Може ли да оставиш това за момент? — каза Рене. — Бих искал да поговорим.
— Мисля, че това правим.
Тя взе мокър парцал, за да събере пръснатото брашно. Не искаше да погледне Рене, страхуваше се от това, което може да види. Какво ли щеше да иска той? Говореше толкова сериозно и в същото време интимно. Ако беше дошъл да иска тя отново да му стане любовница, не знаеше какво може да направи.
Той дълбоко пое дъх:
— Много добре. Ти знаеше, нали, че никога не си била в опасност, никой от вас, когато бяхте изправени пред съвета, че аз никога не бих могъл, нямаше да навредя на теб и на твоите близки?
— Може да го знам сега. Тогава не го знаех, никой от нас не го знаеше.
— Съжалявам повече, отколкото мога да изразя, че трябваше да минете през това изпитание, но имах работа. Важно беше да се знае какво щяха да направят и кажат Вудрьой, когато се срещнат с вината на Туше.
— И сега си удовлетворен?
— Определено. Без съмнение, има злоупотреби в администрацията, но те не са до степен на измяна и не може да се каже, че ако се подмени, ще стане по-добре. Сега, когато Туше е изпратен зад греблото на галерите, в бъдеше тези злоупотреби значително ще намалеят.
— Тогава, предполагам, че ходът ти е бил успешен?
— Не и ако загубя теб с това.
— Не можеш да ме загубиш — каза тя равно, когато кафявите й очи се сблъскаха с неговите. — В смисъла, в който говориш, аз никога не съм била твоя.
— Може и да е така — няма да споря. Просто се опитвам да кажа, че искам да си с мен завинаги. Искам да станеш моя жена.
— Това е най-обидното… твоя какво?
Поне я беше извадил от проклетото й спокойствие. Той се почувства по-добре, когато тя показа поне малко вълнение, след като собственото му сърце блъскаше в гърдите.
— Искам да станеш моя жена. Говорих с баща ти. Той знае, че съм втори син с известни перспективи за бъдещето, освен приходите от земята, дадена от баща ми, но се надявам кралят да ми осигури владение тук, в Луизиана, в отплата за службата ми към него. Бих искал ти да я споделиш с мен, да ми помогнеш да построим нещо ново тук, в Новия свят. Това, за което ти веднъж спомена — да имаш парче земя. Баща ти и останалите винаги ще са добре дошли там. Ако се съгласиш, ще прекарам целия си живот в компенсация…
— Не.
— Знам, че нямаш причина да ми вярваш като на съпруг. Това беше идея на краля — да ми създаде репутация на женкар — хитрост, която да подсили предполагаемия ми позор и да ме направи по-привлекателен за жената на губернатора. Това го и забавляваше, мисля, да ме превърне в бохем за доброто на Франция, след като толкова много хора го обвиняват в същото в нейна вреда. Но кълна ти се — това не е в природата ми — гарантирам, че ще ти бъда верен.
Тя хвърли парцала, който държеше, и се обърна към него:
— Гаранциите ти, както и репутацията ти не ме интересуват. Не искам компенсации от теб.
— Знам, че имаш право да си огорчена, но никога не съм имал намерение да ти навредя. Просто исках да се погрижа за теб. Исках…
— Моля те! — извика тя с дрезгав глас и ръце, скрити в полите. — Мога да се грижа за себе си. Не ми дължиш нищо. Каквото е направено — направено е. Свърши това, за което си дошъл — брат ти е отмъстен и задълженията ти са изпълнени. Най-доброто за теб ще е да се върнеш във Франция и да забравиш за случилото се.
— Това ли е намерението ти? Да забравиш?
Тя се обърна и го погледна с потъмнели, но нараняващи очи:
— Колкото е възможно по-скоро.
Той искаше да я вземе в ръцете си, да я разтърси или да я целува, докато загуби сили и остане без дъх, ако не от друго, поне от липса на въздух. Гордо вдигнатата й глава предотврати това, както и собствената му вина. Беше направил достатъчно, за да нарани гордостта, която беше част от нея. Дори и да можеше да я принуди да се съгласи, не би го направил.
— Тогава — каза той, навеждайки глава в поклон, — оставям те.