Петдесет нюанса освободени
- Автор: Джеймс Е. Л.
- Серия: Петдесет нюанса сиво #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Переводчик: Гергана Дечева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Петдесет нюанса освободени». Краткое содержание книги:
Сега двамата имат всичко – любов, страст, интимност, богатство и целия живот пред себе си. Но Ана знае, че няма да е лесно да обича своя господин Петдесет нюанса, а връзката им ще ги изправи пред предзвикателства, за които не са подозирали. Ще се наложи Ана да свикне с разточителния стил на живот на Крисчън, без да пожертва своята индивидуалност. А Крисчън ще трябва да преодолее нуждата си от контрол и да пребори демоните от мъчителното си минало.
И когато изглежда, че двамата заедно ще преодолеят всички пречки, лошият късмет, злобата и съдбата ще се обединят, за да сбъднат най-дълбоките страхове на Ана.
- Още нямаме никаква информация. Тримата отидохме на риба до Астория. И някакъв шибан пиян задник ни удари.
Господин Родригес се опита да се намеси, започна да се извинява.
- Спокойно, татко! - каза рязко Хосе. - На мен ми няма нищо, две охлузени ребра и малко си ударих главата. Татко... татко е със счупена китка и крак. Но колата се вряза откъм страната на Рей.
„О, не. Не...“ Краката ми се парализираха. Побиха ме тръпки само като си представих какво ли става в операционната.
- Първо ни заведоха в държавната болница в Астория, но решиха, че Рей трябва да бъде докаран тук. Не знаем какво става. Чакаме да ни кажат.
Разтреперих се.
- Студено ли ти е, Ана?
Кимнах. Нито блузата ми без ръкави, нито лекото ми лятно сако топлеха. Хосе бързо свали коженото си яке и ме наметна.
- Да ви донеса ли чай, госпожо? - попита Сойър. Кимнах с благодарност и той излезе от чакалнята..
- Защо сте отишли за риба чак в Астория? - попитах.
Хосе сви извинително рамене.
- Там е хубаво за риболов. Исках да прекарам малко време с татко, преди да ми започнат лекциите. А и нали ми е последната година в университета...
- И ти можеше да пострадаш. А господин Родригес да е още по-зле. - Треперех. Хосе хвана ръката ми.
- По дяволите, Ана, замръзнала си.
Господин Родригес се придвижи бавно със стола и ме хвана със здравата си ръка.
- Токова съжалявам, Ана.
- Господин Родригес, било е злополука, вие нямате вина. -Гласът ми падна до шепот.
- Наричай ме Хосе - поправи ме той.
Направих опит да се усмихна, но нямах сили за повече.
- Полицията арестува оня задник. Седем и половина сутринта и вече фиркан до козирката - изсъска Хосе с отвращение.
Сойър се върна с пластмасова чашка, пълна с гореща вода. Носеше чая отделно. Помнеше как пия чая си! Хосе и баща му ме пуснаха и взех чашата от ръцете му.
- А вие, господа, имате ли нужда от нещо? - попита Сойър.
И двамата поклатиха отрицателно глава и Сойър се върна на
мястото си в ъгъла. Пуснах чая в горещата вода, изправих се и изхвърлих използваната торбичка чай в кошчето за боклук.
- Защо се бавят толкова много? - Говорех по-скоро на себе си, отколкото на другите. Отпих от чая.
„Татко... Моля те, Боже, помогни му! Нека се оправи! Моля те!“
- Скоро ще разберем, Ана - каза нежно Хосе. Кимнах, отпих отново и пак седнах.
Зачакахме... безкрайно. Господин Родригес седеше със затворени очи. Мисля, че се молеше. Хосе държеше ръката ми и от време на време я стискаше леко. Бавно отпивах от чая. Не беше „Туинингс“, а някакъв евтин боклук и имаше отвратителен вкус.
Спомних си последния път, когато чаках подобни новини. Пак така. Последния път, когато мислех, че всичко е загубено. Когато Чарли Танго изчезна. Затворих очи и се помолих Крисчън да пристигне жив и здрав. Погледнах си часовника. „Два и петнайсет. Трябва да дойде скоро“. Чаят беше изстинал.
„Защо нито един лекар не излезе да каже? Моля те, Боже, помогни му! Нека се оправи! Моля те!“
Времето пълзеше.
Изведнъж вратата се отвори и всички погледнахме натам, а стомахът ми се усука на възел. „Това е! Край“.
Крисчън влезе с бързи крачки. Изражението му помръкна, когато видя ръката ми в ръката на Хосе.
- Крисчън! - Скокнах и след секунда бях в прегръдката му, благодарих на господ, че е тук жив и здрав; той зарови нос в косата ми, а аз вдишвах аромата му, поглъщах с изстиналото си тяло топлината и любовта му. Изведнъж се почувствах мъничко по-спокойна, по-силна, с повече вяра. О, колко различно изглеждаше всичко само защото той беше с мен?
- Има ли новини?
Поклатих глава. Не можех да говоря.
- Здравей, Хосе. - Крисчън му кимна вежливо.
- Крисчън, това е баща ми, Хосе-старши.
- Здравейте, господин Родригес. Запознахме се на сватбата. И вие ли пострадахте в катастрофата?
Хосе набързо му разказа всичко.
- А вие двамата наистина ли сте добре? Редно ли е да стоите тук? - попита Крисчън.
- Тук е мястото, където трябва да бъдем и където искаме да бъдем - каза господин Родригес с достойнство и болка. Крисчън кимна, сложи ме на стола и седна до мен.
- Яла ли си?
Поклатих отрицателно глава.
- Гладна ли си?
Отново поклатих глава.
- Измръзнала си. - И кимна към якето на Хосе.
Вратата се отвори отново и влезе някакъв млад лекар. Изглеждаше уморен и измъчен.
Изправих се и ми причерня.
- Рей Стийл - прошепнах.
Крисчън стана с мен и сложи ръка около кръста ми.
- Роднина ли ви е? - попита лекарят. Очите му бяха сини, почти с цвета на престилката. При други обстоятелства може би щеше да ми се стори привлекателен.
- Аз съм дъщеря му, Ана.