Криптата на флорентинеца

— Той знаеше какво прави — казва Пол, когато приключвам четенето.

— Кой?

— Винсънт. Тази сутрин.

— Като те заплаши с писмото?

— Той знаеше, че нищо не може да ми направи. Затова се захвана с баща ти.

Чувам как в гласа му се прокрадват обвинителни нотки. Всичко се връща към момента, когато блъснах Тафт.

— Ти си онзи, който избяга — промърморвам тихичко аз.

Едната гума хлътва в дупка и под колата плисва разтопен сняг.

— Но съм и онзи, който извика полицията — отвръща Пол.

— Какво?

— Затова прибраха Винсънт. Казах им, че съм го видял близо до библиотеката, когато застреляха Бил.

— Излъгал си ги.

Чакам Джил да реагира, но той не откъсва очи от пътя. Гледам тила на Пол и ме обзема странното чувство, че виждам самия себе си, че отново съм в колата на баща ми.

— Това ли е? — пита Джил.

Пред нас се издигат бели дървени къщи. На адреса на Тафт не свети нито един прозорец. Отзад се тъмнее горичка с обсипани в бяло корони.

— Не свети — промърморва замислено Пол. — Още е в полицията.

— Господи, Пол — казвам аз. — Откъде изобщо си сигурен, че чертежът е тук?

— Няма къде другаде да го скрие.

Джил дори не ни чува. Стреснат от вида на къщата, той отслабва натиска върху спирачките, оставя колата да продължи по инерция и се готви да завие обратно. Но точно когато слага крак върху съединителя Пол дръпва ръчката на вратата и изскача на тротоара.

— По дяволите. — Джил удря спирачки и изскача след него. — Пол.

Вятърът заглушава думите му. Виждам как Пол мърда устни и сочи къщата. После тръгва натам през снега.

— Пол… — подвиквам съвсем тихичко аз и също слизам.

В съседната къща светва лампа, но Пол не обръща внимание. Изкачва се на верандата, притиска ухо към вратата и почуква.

Вятърът фучи покрай фасадата, вдига облаци снежен прах от покрива. Прозорецът на съседа изгасва. След като никой не отговаря Пол натиска бравата, но вратата се оказва заключена.

Джил застава до него.

— Какво ще правим?