Криптата на флорентинеца

— Да — казва Кати. — Защо питаш?

— Имам чувството, че в момента котката не е нито жива, нито мъртва — отвръщам. — Просто не съществува.

Кати се мъчи да проумее накъде бия.

— Искаш да отвориш кутията — казва накрая тя и сяда на масата.

Кимвам и се настанявам до нея. Масивният дъбов плот безмълвно поема теглото ни. Не знам как да кажа останалото: че поотделно сме като учения извън кутията; заедно се превръщаме в котката.

Вместо отговор тя посяга с пръст и намества кичур коса зад лявото ми ухо, сякаш съм казал нещо очарователно. Може би вече знае как да разгадае моята гатанка. Ние сме по-големи от кутията на Шрьодингер, казва тя. Също като всяка уважаваща себе си котка имаме по девет живота.

— Има ли такива снегове в Охайо? — пита Кати, за да смени темата.

Знам, че навън снеговалежът е по-силен, отколкото преди, сякаш иска да събере цялата наша зима в една-единствена буря.

— Не и през април — отговарям.

Седим на масата, само на сантиметри един от друг.

— И в Ню Хампшър — казва тя. — Не и през април.

Разбирам какво иска да направи, накъде иска да ме отведе. Накъдето и да било, само не тук. Открай време искам да зная как е живяла у дома, за какво са разговаряли на вечеря около масата. Представям си северната част на Нова Англия като американски Алпи — на всяка крачка планини и санбернари с буренца.

— През зимата с малката ми сестра правехме щуротии — казва Кати.

— С Мери?

Тя кимва.

— Всяка година, когато замръзваше близкото езеро, ходехме да пробиваме дупки в леда.

— Защо?

Тя се усмихва.

— За да могат да дишат рибите.

Горе пред стълбището минават гости на бала — малки късчета подвижна топлина.

— Взимахме дръжки от метли — продължава тя — и правехме дупки по цялото езеро. Както се дупчи капачка на буркан.

— За да държиш вътре светулки — казвам аз.

Тя кимва и хваща ръката ми.

— Кънкьорите ни ненавиждаха.

— Моите сестри ме водеха да се пързаляме с шейни — споделям аз.

В очите на Кати трепват искрици. Сеща се, че има едно предимство: тя е голяма сестра, а аз — малко братче.

— В Кълъмбъс няма много хълмове — продължавам аз, — тъй че ходехме все на едно и също място.

— И сестрите ти те влачеха нагоре с шейната.

— Разказвал ли съм ти вече?

— Не, просто големите сестри винаги правят така.

Не мога да си я представя как влачи шейна по нагорнището. Моите сестри са яки като мулета.

— Разказвал ли съм ти за Дик Мейфийлд? — питам аз.

— За кого?

— Момчето, с което излизаше сестра ми.

— И какво?

— Когато го чакаше да се обади, Сара не ме пускаше да припаря до телефона.

Тя усеща закачката в тона ми. И това влиза в правилото — големите сестри винаги правят така.