Криптата на флорентинеца

За секунда не става нищо. Сетне стъклото улучва купчината парцали, напоени с уиски, бренди и джин. Целият под лумва. Отдолу долита пукот на горящо дърво, огънят се разстила. Пътят към изхода вече е преграден. Джил крещи за помощ по телефона. Огънят се издига към втория етаж. В главата ми сякаш прехвърчат искри, дори и когато затварям очи, пак виждам бяла светлина. Рея се в облак от жега. Всичко изглежда безкрайно бавно и тежко. От тавана с трясък се сипе мазилка. Дансингът трепти като мираж.

— Как ще се измъкнем? — крещя аз.

— Служебното стълбище — казва Джил. — Нагоре.

— Пол! — викам аз.

Но няма отговор. Бавно пристъпвам към стълбището, ала не чувам гласове. Пол и Къри са изчезнали.

— Пол! — изревавам аз.

Пожарът е погълнал Служебната стая и идва към нас. Усещам в бедрото си странно вцепенение. Джил се обръща към мен и сочи с пръст. Крачолът на панталона ми е разцепен. По плата се стича кръв — черно върху черно. Джил смъква сакото си и го омотава около раната. Огненият тунел около нас се стеснява, изтласква ни към стълбището. Въздухът е черен от сажди.

Джил ме изтласква към третия етаж. Горе не се вижда нищо, освен сиви сенки. Под вратата в дъното на коридора прозира светлина. Вървим натам. Огънят е стигнал до стълбищната площадка, но засега не напредва.

Сетне го чувам. Висок, задавен стон, идващ от стаята.

За миг звукът ме вкаменява. После Джил се хвърля напред и отваря вратата. В същия миг пак ме обзема чувството на опиянение от бала. Телесна топлина, допирът на Кати, дъхът на Кати, устните на Кати върху моите.

Ричард Къри спори с Пол зад дълга маса в дъното на стаята. Стиска празна бутилка. Окървавената му глава се люшка насам-натам. Насреща ни лъхва мирис на алкохол. Съдържанието на бутилката е разсипано върху масата, един вграден шкаф е отворен, разкривайки още шишета — тайните председателски запаси. Стаята заема цялата дължина на сградата. През прозореца нахлува сребристо лунно сияние. В плътните сенки зад главата на Къри се виждат лавици с книги в кожена подвързия. На северната стена има два прозореца. Навсякъде лъщят локвички алкохол.

— Пол! — крещи Джил. — Той прегражда пътя към служебното стълбище зад теб.

Пол се обръща да погледне, но очите на Къри са вторачени в мен и Джил. Бръчките по лицето му са тъй обтегнати, сякаш цялата земна гравитация ги дърпа надолу.

— Ричард — казва Пол твърдо, сякаш разговаря с дете, — всички трябва да излезем.

— Махни се — крещи Джил и прекрачва напред.

Но в този момент Къри строшава шишето върху масата, хвърля се срещу него и забива назъбеното стъкло в дланта му. Кръвта бликва на тъмни панделки между пръстите на Джил. Той залита назад, гледайки раната. Пол вижда това и безсилно се обляга на стената.

— Дръж — подвиквам аз и вадя от джоба си кърпичка.

Джил бавно пристъпва към мен. Когато протяга ръка за кърпата, виждам колко зле е порязан. Щом натискът отслабва, от дълбоката бразда шурва кръв.