Криптата на флорентинеца
- Автор: Колдуел Йън, Томасън Дъстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Криптата на флорентинеца». Краткое содержание книги:
— Идвай! — нарежда тя в изблик на енергия. — Трябва да намеря Сам. Ако арестуват Тафт, ще й се наложи да смени заглавието.
Горе заварваме Джил и Пол да разговарят в единия ъгъл. Сякаш цялата зала е стихнала от изненада, че клубният отшелник се появява на подобно събитие.
— Къде е тя? — обръща се Кати към кавалера на Сам.
Аз съм твърде разсеян, за да чуя отговора. От две години си представям Пол като главен обект за майтапи в „Бръшляна“ — странния звяр, окован долу в мазето. Но сега всички абсолвенти са застанали мирно, сякаш един от старите портрети е оживял пред очите им. Лицето на Пол е напрегнато, едва ли не отчаяно; или не забелязва, че целият клуб го гледа, или не дава пет пари за това. Приближавам се да чуя за какво си говорят и виждам как Пол подава на Джил нагънат лист хартия. Картата с криптата на Колона.
Когато двамата се обръщат, всички в клуба гледат как Джил напуска залата. Абсолвентите се опомнят първи. Един след друг ръководителите на клуба почват да чукат с кокалчетата на пръстите си по маси, по парапети, по дъбовата ламперия. Пръв започва заместник-председателят Брукс, след него е ковчежникът Картър Симънс; и накрая от всички страни се разнася мощен тътен за сбогом. Паркър, все още на дансинга, удря по-силно от всички останали с надеждата да се прояви за последно. Но вече е късно. И пристигането, и оттеглянето на Джил са прецизно избрани. Той е като танцьор, който знае кога да изпълни стъпката само веднъж. Докато шумът на тълпата заглъхва, аз изтичвам след двамата.
— Ще откараме Пол до дома на Тафт — казва Джил, когато ги догонвам в Служебната стая.
— Какво?
— Трябва да вземе нещо. Чертеж.
— Сега ли отивате?
— Тафт е в полицията — повтаря той обясненията на Пол. — Пол се нуждае от превоз.
Чувствам как се въртят механизмите на съдбата. Джил иска да помогне като Чарли; иска да опровергае онова, което му казах на болничния паркинг.
Пол мълчи. По лицето му разбирам, че е трябвало да потеглят само двамата с Джил.
Каня се да обясня на Джил, че не мога, че ще трябва да тръгнат без мен, когато изведнъж всичко се обърква още повече. На прага изниква Кати.
— Какво става? — пита тя.
— Нищо — отвръщам. — Хайде да се връщаме долу.
Тя ме разбира погрешно.
— Не успях да открия Сам по телефона. Трябва да й съобщя за Тафт. Нали няма да се сърдиш, ако отида до редакцията на „Принс“?
Джил не пропуска удобния случай.
— Разбира се. И без това Том идва с нас до Института. По-късно ще се видим в катедралата.
Кати е готова да се съгласи, но изражението ми ме издава.
— Защо? — пита тя.
— Важно е — отговаря простичко Джил.
Това е един от редките случаи, когато поставя себе си на второ място.
— Добре — казва неохотно Кати и посяга да стисне ръката ми. — Ще се видим в катедралата.
Кани се да добави още нещо, когато отдолу долита страховит тътен, последван от експлозия на разбити стъкла.
Джил хуква към стълбището, ние се втурваме подир него и виждаме долу невероятно опустошение. Езеро от пурпурна течност се разлива във всички посоки, влачейки остри парчета стъкло. В центъра на опразненото от всички пространство стои Паркър Хасет, зачервен и изгарящ от яд. Току-що е повалил целия мокър бюфет заедно с лавиците, бутилките и чашите.
— Какво става, по дяволите? — обръща се Джил към един второкурсник, който стои на площадката до нас и зяпа с интерес произшествието.
— Паркър се е побъркал. Някой го нарече алкохолик и той пощуря.
Вероника Тери бърше очи със смачканата пола на бялата си рокля, вече изцапана с розово червило и опръскана с вино.
— Цяла вечер му се подиграваха — проплаква тя.
— За бога — строго пита Джил, — как го остави да се натряска така?
Тя го гледа с недоумение. Очаквала е съчувствие, а среща ярост. Гостите наоколо си шушукат, опитвайки да прикрият доволните си усмивки.
Брукс нарежда на един от служителите да вдигне бара и отново да зареди лавиците, а Доналд Морган, в цялото си великолепие на нов председател, се опитва да успокои Паркър сред развълнуваната тълпа, откъм която долитат всевъзможни синоними на думата „пияница“ — някои от тях доста обидни. Смеховете звучат като оскърбления. Паркър, наранен на пет-шест места от стъклените шрапнели, стои сред езеро от смесени напитки като античен винар. Когато най-сетне се обръща към Доналд, лицето му е изкривено от ярост.