Вихрушка
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вихрушка». Краткое содержание книги:
В общата бъркотия хеликоптерната компания „С-Г Хеликоптърс“ се опитва да се задържи на повърхността и да поддържа полетите си. Тя е базирана в Абърдийн и е свързана със Струанови от Хонконг, които поддържат нефтените полета, жизненоважни за Иран, от руската граница до Персийския залив. Андрю Гавалан и Дънкан Макайвър, и двамата от Търговска къща, са хората, натоварени с ръководството на международна група от висококвалифицирани експерт-пилоти. Робърт Армстронг от Специалния отдел и Григорий Суслов от КГБ са също така стари врагове от предишния роман.
Вихрушка е един от най-големите приключенски романи на десетилетието и носи всички отличителни черти на високото разказваческо майсторство…
За автора
Джеймс Клавел е роден в Сидни в семейството на офицер от Кралската флота. Получава образованието си в Портсмут. Като млад офицер от артилерията при падането на Сингапур е заловен от японците. Прекарва остатъка от Втората световна война в позорния затвор Чанги. На основата на преживяванията си в Чанги той написва своя бестселър „Цар плъх“. Интересът му към Азия, нейното население и култура продължава и с „Тай-Пан“, разказ за Кантон и Хонконг в средата на XIX век и за основаването на англо-китайската търговска компания „Струан“. Следва класическият роман „Шогун“, разказ за Япония през периода, когато Европа започва да оказва влияние върху народа от Страната на изгряващото слънце. „Търговска къща“, четвъртият роман от Азиатската сага, публикуван през 1981 г., продължава историята за Струанови, хонконгската търговска компания, когато в Далечния изток започват да духат ветровете на промяната.
Живял дълги години във Ванкувър и Лос Анжелис, сега Джеймс Клавел живее в Европа или където е необходимо, следвайки занаята си: писането на романи.
— Насам! — размаха ръце Пиетро, щръкнал сред група работници в другия край на площадката. Жан-Люк с мъка си запробива път към тях.
— Гледай! — рече Пиетро и посочи нагоре към извивката на надвисналата снежна планина. Останалите притеснено мълчаха. — Ей там, на десетина метра навътре… Виждаш ли пукнатините?
Жан-Люк ги видя и почувствува как тестикулите му настръхват. Вече не бяха просто пукнатини в леда, а дълбоки, грозно разкривени бразди. Изведнъж сякаш цялата грамада помръдна, малко парченце лед и сняг падна в преспата до краката им, претърколи се надолу по стръмния склон и започна да нараства като снежен човек. Всички замръзнаха на местата си. Тонове лед и сняг поскърцваха горе, само на двадесетина метра встрани.
— Да се надяваме, че хеликоптерът няма да се върне с форсирани двигатели — обади се някой. — Това би могло да послужи за детонатор на тази бомба тук… И най-малкият шум може да раздвижи това чудовище и тогава Господ да ни е на помощ!
18
В небето над Казвин: 3,17 следобед.
Бяха изминали два часа, откакто Чарли Петикин и Ракоци, когото той познаваше като Смит, напуснаха Табриз с хеликоптера. Чарли го управляваше гладко и леко, избягваше всякакви резки движения, с надеждата, че човекът на КГБ ще задреме или поне ще се отпусне. Преднамерено отказа всякакви разговори, като демонстративно смъкна слушалките на врата си. Ракоци се примири и отправи поглед към земята, бягаща под тях. Но беше нащрек, автоматът си остана в скута му, а пръстът му — на предпазителя. Петикин продължаваше да се пита какъв е този човек, към коя революционна групировка принадлежат неговите хора, дали не е от САВАК, защо толкова спешно трябва да се добере до Техеран. И през ум не му мина, че този човек не е иранец, а руснак.
В Бандар-е Пахлави се наложи да чакат доста, докато напълнят резервоарите им. Петикин продължаваше да мълчи, подаде последните си долари да плати горивото и подписа официалната фактура на „Иран Ойл“. Ракоци се опита да завърже разговор с човека на помпата, но онзи се държеше враждебно, очевидно, уплашен, че ще го видят как зарежда чуждестранен хеликоптер, и още по-уплашен от автомата.
Докато зареждаха, Петикин непрекъснато преценяваше шансовете си да се докопа до оръжието, но те се оказаха нулеви. Автомат чехословашко производство — в Корея беше виждал хиляди такива. Във Виетнам — също. Господи, колко отдавна беше това, сякаш преди милион години!
Излетя от Бандар-е Пахлави и се насочи на юг, на триста метра височина, право към Казвин. На изток се виждаше брегът, където беше свалил капитан Рос и двамата му пехотинци. Отново се запита откъде ли бяха разбрали, че се готви да лети до Табриз, каква ли задача изпълняват. „Бог да им помага, каквато й да е тя. Сигурно е била важна и спешна. С удоволствие бих се срещнал отново с този Рос…“
— Защо се усмихвате, капитане?
Гласът прозвуча в слушалките, които на излитане автоматически беше сложил на главата си. Той погледна Ракоци и сви рамене, после се съсредоточи върху показанията на уредите и летателната обстановка. Над Казвин направи лек завой на югоизток и продължи да следва извивките на пътя за Техеран, като отново се вглъби в себе си. „Бъди търпелив“ — каза си той, после видя как Ракоци напрегнато се навежда към прозорчето.
— Лек завой наляво! — заповяда той с нетърпящ възражение тон. Петикин се подчини и хеликоптерът леко се наклони. Ракоци остана в по-ниското положение.
— Стига! Сега на сто и осемдесет градуса!
— Какво има? — попита Петикин и изпълни съответната маневра. После забеляза, че спътникът му е забравил автомата, поклащащ се в скута му, и сърцето му ускори ритъма си.
— Долу на пътя…
Петикин изобщо не отмести очи от автомата и с разтуптяно сърце преценяваше разстоянието до него.
— Къде? Не виждам… — Увеличи ъгъла на завоя, за да влезе час по-скоро в новия курс. — Къде на пътя?
Едновременно с последните думи лявата му ръка се стрелна, сграбчи дулото на автомата и го хвърли в багажното отделение през отвореното прозорче. В същото време дясната натисна лоста за управление в крайно ляво положение, веднага след това го дръпна вдясно, после отново вляво… Хеликоптерът силно се разклати. Ракоци беше неподготвен за подобна маневра, главата му се тресна в рамката и той замаяно се олюля. Петикин не го остави да се съвземе и заби левия си юмрук в челюстта му, надявайки се да го довърши напълно. Но Ракоци имаше отлични рефлекси, беше тренирал карате и успя да блокира удара. После, с все още замаяна глава, се вкопчи в юмрука на пилота. Силите му се възвръщаха с всяка изминала секунда. Двамата мъже пъшкаха в борбата за надмощие; оставен на произвола на съдбата, хеликоптерът влезе в остър опасен завой. Ракоци беше все още отдолу. Но и двете му ръце бяха свободни и той бързо започна да надделява.