Вихрушка
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вихрушка». Краткое содержание книги:
В общата бъркотия хеликоптерната компания „С-Г Хеликоптърс“ се опитва да се задържи на повърхността и да поддържа полетите си. Тя е базирана в Абърдийн и е свързана със Струанови от Хонконг, които поддържат нефтените полета, жизненоважни за Иран, от руската граница до Персийския залив. Андрю Гавалан и Дънкан Макайвър, и двамата от Търговска къща, са хората, натоварени с ръководството на международна група от висококвалифицирани експерт-пилоти. Робърт Армстронг от Специалния отдел и Григорий Суслов от КГБ са също така стари врагове от предишния роман.
Вихрушка е един от най-големите приключенски романи на десетилетието и носи всички отличителни черти на високото разказваческо майсторство…
За автора
Джеймс Клавел е роден в Сидни в семейството на офицер от Кралската флота. Получава образованието си в Портсмут. Като млад офицер от артилерията при падането на Сингапур е заловен от японците. Прекарва остатъка от Втората световна война в позорния затвор Чанги. На основата на преживяванията си в Чанги той написва своя бестселър „Цар плъх“. Интересът му към Азия, нейното население и култура продължава и с „Тай-Пан“, разказ за Кантон и Хонконг в средата на XIX век и за основаването на англо-китайската търговска компания „Струан“. Следва класическият роман „Шогун“, разказ за Япония през периода, когато Европа започва да оказва влияние върху народа от Страната на изгряващото слънце. „Търговска къща“, четвъртият роман от Азиатската сага, публикуван през 1981 г., продължава историята за Струанови, хонконгската търговска компания, когато в Далечния изток започват да духат ветровете на промяната.
Живял дълги години във Ванкувър и Лос Анжелис, сега Джеймс Клавел живее в Европа или където е необходимо, следвайки занаята си: писането на романи.
Избухнаха нови аплодисменти, разменяха се пламенни ръкостискания. Ничак хан прие поканата за ново състезание другия месец, а после, като добър мюсюлманин, отказа бутилката уиски и след кратко колебание прие да я продаде на Жан-Люк на половин цена.
Изведнъж се разнесе тревожен вик и веселата глъч бързо стихна. На север, високо над планинските върхове, пламна яркочервена сигнална ракета, описа полукръг и изчезна сред снеговете. Мълчанието беше пълно. След миг се извиси втора ракета, също червена. Сигнал за спешна помощ!
— Това е КАЗЕВАК — рече Жан-Люк и с присвити очи се опита да определи разстоянието. — Сонда „Роза“ или сонда „Белисима“.
— Тръгвам! — скочи Скот Гавалан.
— Ще дойда с теб. Ще вземем един 212 за контролен полет.
След броени минути бяха във въздуха. „Роза“ беше един от старите сондажи, получени по силата на договора с „Гърни“, а „Белисима“ си беше тяхна. Единадесет на брой, сондажите в района бяха изградени и поддържани от една италианска компания, подконтрактор на „Иран Ойл“. Всички бяха радиофицирани и поддържаха пряка връзка със Загрос Три, но поради планинската местност и честите смущения имаха указания да използуват и сигнални ракети.
Хеликоптерът бързо се изкачи на три хиляди метра.
Снегът в долината ослепително блестете, до предела на оперативната височина от пет хиляди метра имаше още доста. На кота четири хиляди видяха „Роза“ — няколко безразборно пръснати фургона около високата мачта на сондата и малка площадка за приемане на хеликоптери.
— Сонда „Роза“, говори Жан-Люк, чувате ли ме?
— Ясно и чисто, Жан-Люк! — изтрещя в репродуктора щастливият глас на Мимо Сера, старши инженера на италианската компания, които отговаряше за този сондаж. — Какво ни носиш?
— Ниенте, Мимо. Видяхме червена ракета и излетяхме да проверим.
— Господи, КАЗЕВАК! Не е от нас…
Скот моментално прекрати снижението, направи остър завой и пое нагоре покрай склона.
— Ще проверим „Белисима“.
— Съобщете ни, ако има нещо — извика Мимо. — Нямаме връзка, откакто се вдигна онази буря. Какви са последните новини?
— Преди два дни Би Би Си съобщи, че Безсмъртните в Дошан Тапе са потушили бунт на кадети и цивилни граждани. Не знаем нищо по-конкретно, тъй като нямаме връзка с главната квартира в Техеран. Ако научим нещо, ще се обадим по радиото.
— Ох, това радио! Жан-Люк, ще ни трябват десетина курса с тръби и обичайното количество цимент. За утре. Става ли?
— Разбира се — отговори Жан-Люк, доволен, че получава възможност да демонстрира ефективността си. — Как върви сондирането?
— Слязохме до близо три хиляди метра и все така сме сред истинско море от течно злато! Другият понеделник искам да продухам сондажа и ще ми трябва комплект „Шлумбергер“. Ще можеш ли да го уредиш?
Фирмата „Шлумбергер“ притежаваше световен монопол в областта на производството и сервиза на специална електронна апаратура за дълбочинни измервания, която продаваше, но и даваше под наем заедно със съответния персонал. Апаратурата й беше изключително скъпа, но без нея беше невъзможно да се пусне в редовна експлоатация нито един сондаж. А терминът продухване означаваше последна проверка преди циментирането на тръбите й завъртането на крана за петролния поток.
— В понеделник ще ги имаш, Мимо, където и да се намират! — обеща Жан-Люк. — Ако е рекъл Хомейни, разбира се.
— Мама миа, кажи на Назири, че ми трябват живи или мъртви!
Качеството на радиовръзката бързо се влошаваше.
— Бъди спокоен. На връщане пак ще ти се обадя. — Жан-Люк хвърли поглед към планината под хеликоптера. Продължаваха да се изкачват и скоро щяха да превалят върха. Моторите започнаха да се задъхват. — Гладен съм, дявол да го вземе! — промърмори той и се протегна на седалката. — Имам чувството, че съм бил масажиран от валяк, но надбягването беше страхотно!
— Ти пресече пръв финала, Жан-Люк — съобщи му с равен глас Скот. — Видях това съвсем ясно.
— Зная. Но ние, французите, сме великодушни и практични хора. Знаех, че ще се навие да ни продаде бутилката на половин цена. Ако го бяхме класирали втори, положително щяхме да се охарчим доста повече…
Скот се усмихна и не каза нищо. Дишаше леко, но въпреки това внимателно следеше състоянието си. Според правилника на височина над четири хиляди метра пилотите трябва да са с кислородни апарати, особено ако останат на нея повече от половин час. Никога не слагаха подобно нещо в машините, но въпреки това пилотите нямаха оплаквания, с изключение на някое и друго бързо отминало главоболие. Виж, при сондьорите на „Белисима“ нещата не стояха така, тъй като те бяха принудени да живеят постоянно на голяма надморска височина.