Дъщерите на Костотрошача [bg]

Живей като баща на Бетани, или изобщо не живей. Убий, или ще бъдеш убит.

В този момент къщата изникна цялата пред очите му, но не се виждаше жив човек и Райън проумя, че всъщност няма да убива никого, понеже това бе светът на Трошача, а в света на Трошача убиваше Трошача.

Райън обаче не спря и дори не забави крачка, понеже Бетани беше в тази къща, а той беше нейният баща.

Той, а не Костотрошача. Той беше нейният баща.

Едва не изплака на глас, докато прекосяваше на бегом двора, но искрица здрав разум го спря и му напомни, че не може просто да нахлуе в къщата и да очаква Алвин Финч да се дръпне настрани и да го гледа безучастно как освобождава дъщеря си и я извежда от мазето.

Закова се на място на трийсетина крачки от входната врата, дишайки учестено и хрипливо. Дясното му стъпало пулсираше от пронизваща болка, но Райън не допусна това усещане да заеме каквото и да било място в мислите му. Закуцука по неравната пътека с ясното съзнание, че единственият му план е да убие Костотрошача.

Или да бъде убит.

От фасадата на къщата на дълги люспи се лющеше боя, някога бяла, и отдолу се виждаше гниещото дърво. Предната врата се крепеше само на една панта и висеше леко под ъгъл, тъй като и цялата къща беше наведена леко вдясно.

От дясната му страна се носеха бензинови изпарения. Хамбарът. Къщата още не беше полята. Алвин Финч явно още обикаляше вътре и отдаваше последна почит на тази пъклена постройка. Или пък беше в мазето при Бетани и я оковаваше.

За един кратък миг, докато се олюляваше към къщата, главата на Райън се проясни. Видя прозорците без стъкла, празния коридор отвъд входната врата, притъмняващото небе. Усети ветреца по лицето си и миризмата на бензин. За секунда се замисли дали да не спре и да се прокрадне по-прикрито.

Но чувствата му прогониха тази мисъл, той стисна ръждясалата брава, отвори вратата и влезе в къщата на Трошача.

Пантата изскърца, когато вратата се затвори зад гърба му и се захлопна в рамката. Обърна се надясно и пое бързо — не защото знаеше накъде води коридорът, а защото вече не беше тук, за да знае каквото и да било, беше тук да действа. Дъхът му излизаше на равномерни тласъци през ноздрите, ръцете му бяха стиснати в юмруци въпреки счупения палец.

Трябваше да има стълбище. Някъде имаше стълбище, което водеше надолу.

Вътрешността на къщата не беше в по-добро състояние от фасадата, но поне под нозете му имаше под, а под този под имаше мазе — само това го интересуваше в момента.

Зави в края на коридора, видя кухнята, видя отворената врата до стар ръждясал хладилник. Видя и отвора в стената отдясно и дървените перила, които се спускаха надолу.