Дъщерите на Костотрошача [bg]

Метна бърз поглед през рамо. Алвин Финч стоеше в края на имота си и не го изпускаше от поглед като куче пазач. Чиста глупост бе Райън да си въобразява, че все още би могъл да се върне и да предприеме нещо — само щеше да срине и последната надежда. Не можеше да отхвърли истината.

Наведе глава и се понесе надолу по пътя, пренебрегвайки болката в стъпалото и тласкан напред от силен пристъп на гняв. Чакълът скърцаше при всяка негова стъпка.

Километър и половина. След километър и половина щеше да излезе на пътя, да спре някоя кола и да се обади на Рики Валънтайн. Само че Бетани щеше да е заминала, преди да пристигне помощ. Райън продължи да тича, като вече дишаше тежко през нос.

Пленничеството на Бетани беше болезнен кошмар, какъвто повечето хора изобщо не можеха да си представят. Но отхвърлянето му причиняваше още повече болка.

Съзнанието му се бе сковало от ярост.

Помъчи се да хукне още по-бързо и стисна здраво зъби, за да изтърпи пронизващата болка в петата. Сивата земя прелиташе под нозете му, но това бе само фон на оголените чувства, които пулсираха някъде в главата му. Павираният път се точеше към хоризонта — и Райън на всяка цена щеше да се добере до тази далечна черта в пясъка. Щеше да продължи живота си, трябваше да го направи, единственият му друг избор беше да умре и той се изкушаваше, много се изкушаваше — дотолкова, че му идеше да се метне от пътя в канавката и да издъхне.

Само че това бе невъзможно. Самоубийството не беше присъщо на психиката му. Вместо това щеше да се откъсне от емоциите.

Райън вече се задъхваше, търсеше някаква логика точно както търсеше и глътка въздух. Топуркаше по пътя неравномерно като ранен кон на път за кланицата. Беше изминал вече половината разстояние до пътя и виждаше как там лъщи някакъв камион.

Ако не искаше да полудее, трябваше някак си да приеме факта, че Бетани е мъртва за него. Това беше единствената възможност. Единственият начин да се справи с болката си.

Тя го беше отхвърлила. Беше му разбила сърцето. А той щеше да й отвърне, като опожари чувствата си и затвори остатъка от обичта си в кутия, която никога няма да бъде отворена.

Райън се закова на място задъхан и ужасен от тази мисъл. В главата му се стрелна образът на натрошеното дете в пустинята. На Бетани, надвиснала над него с чук в ръка, докато Алвин Финч държи въжето и й крещи да замахне.

Как изобщо се осмели да си помисли, че може да я прогони от съзнанието си? Как изобщо смяташе, че е способен да изпитва каквато и да било неприязън към нея? Как можеше да изостави единствената си дъщеря в ръцете на това чудовище? Нима беше способен да направи дори още една стъпка към свободата и сигурността? Как можеше да живее с болката, която в момента пропълзяваше по костите му към гърдите, към сърцето и ума му? По-скоро би умрял.