Аз преди теб
- Автор: Мойес Джоджо
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1172-1
- Переводчик: Маргарита Дограмаджян
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аз преди теб». Краткое содержание книги:
Тридесет и три годишният Уил Трейнър граби с пълни шепи от живота. Той обожава работата си, предизвикателствата и пътуванията, които непрекъснато му напомнят, колко необятен е светът. Произшествие с мотор го приковава към инвалидна количка и превръща дните му в безрадостно съществуване.
Две години по-късно Уил няма представа, че Лу ще стане част от живота му и ще го разтърси из основи. И двамата не подозират, че запознанството им ще ги промени завинаги…
Усетих, че ми е трудно да си поема дъх.
— Но… това беше преди. Всички признахте, че е било, преди да дойда. Сега е различен. С мен е различен, нали?
— Разбира се, но…
— Но щом ние не вярваме, че може да се почувства по-добре, дори да стане по-добре, как той да повярва, че е възможно да му се случат и хубави неща?
Нейтън остави чашата си на масата. Погледна ме право в очите.
— Лу, той няма да стане по-добре.
— Откъде знаеш?
— Знам. Ако не направят някой наистина голям пробив в изследването на стволовите клетки, Уил го чакат още десет години в тази количка. Минимум. Той е наясно, нищо че семейството му не желае да го признае. И това е другият проблем. Госпожа Т. иска да го запази жив на всяка цена. Господин Т. мисли, че трябва да го оставим да реши сам.
— Разбира се, че решението трябва да е негово, Нейтън. Но първо трябва да прецени какви възможности има.
— Той е умен човек. Отлично знае какви възможности има.
Гласът ми се извиси в малката стая:
— Грешиш! Казваш ми, че не е помръднал, откакто дойдох. Казваш ми, че не изглежда поне малко по-добре благодарение на мен.
— Не мога да видя какво става в главата му, Лу.
— Знаеш, че промених начина му на мислене.
— Не, знам, че той би направил почти всичко, за да си щастлива.
Изгледах го недоумяващо.
— Мислиш, че се преструва само за да съм щастлива? — Почувствах как се изпълвам с гняв към Нейтън, към цялата им скептична групичка. — Щом не вярваш, че всичко това може да свърши работа, защо изобщо се съгласи да дойдеш? Защо ти е да идваш на тази почивка, а? Защото звучи добре, нали?
— Не. Искам той да живее.
— Но…
— Но искам да живее, ако той го иска. Щом не желае, тогава, като го принуждаваме да продължава, ти, аз — без значение колко го обичаме — просто ще се превърнем в още двама проклети досадници, които му отнемат правото на избор.
Думите на Нейтън отекнаха в тишината. Избърсах една самотна сълза от бузата си и се опитах да възвърна нормалния ритъм на сърцето си. Нейтън, явно притеснен от сълзите ми, се почеса неловко по врата, а после, след минутка, мълчаливо ми подаде къс от кухненската ролка.
— Просто не мога да позволя да се случи, Нейтън.
Той не каза нищо.
— Не мога.
Загледах се в паспорта си, седнала на кухненската маса. Снимката беше ужасна. Все едно беше на съвсем друг човек. Някой, чийто живот, чийто начин на съществуване, нямаше нищо общо с моя. Гледах паспорта и си мислех.
— Нейтън?
— Какво?
— Ако успея да уредя друга почивка, нещо, на което лекарите са съгласни, нали ще дойдеш? Нали пак ще ми помогнеш?
— Разбира се. — Той стана, изплакна чашата си и метна раницата си през рамо. Преди да излезе, се извърна и ме погледна. — Но трябва да бъда честен, Лу. Съмнявам се, че дори ти ще успееш.
Двадесет и трета глава
Точно десет дни по-късно бащата на Уил ни изсипа от колата на летище Гатуик — Нейтън се бореше да качи багажа в една количка, аз постоянно проверявах как се чувства Уил, докато накрая дори той се подразни.
— Приятно пътуване — пожела ни господин Трейнър и постави ръка върху рамото на Уил. — И умната! — Дори ми намигна, когато го каза.
Госпожа Трейнър не беше успяла да излезе от работа, за да ни изпрати и тя. Подозирах, че причината вероятно бе нежеланието й да прекара два часа в една кола със съпруга си.
Уил кимна, но не каза нищо. В колата беше обезпокоително мълчалив, гледаше през прозореца с непроницаемия си поглед, не обръщаше внимание, докато двамата с Нейтън обсъждахме трафика и какво вече знаем, че сме забравили.
Дори когато поехме към терминала, не бях сигурна, че постъпваме правилно. Госпожа Трейнър изобщо не искаше синът й да заминава. Ала от деня, в който Уил се съгласи на променения ми план, знаех, че се бои да му го каже. Сякаш изобщо се боеше да говори с нас през тази последна седмица. Седеше мълчаливо с Уил и разговаряше само с медицинския персонал. Или си намираше работа в любимата си градина и подрязваше разни неща с плашеща бързина.
— От авиокомпанията казаха, че ще ни посрещнат. Трябва да дойдат да ни посрещнат — обясних, докато си проправяхме път към гишето за чекиране и прелиствах документите ни.