Аз преди теб
- Автор: Мойес Джоджо
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1172-1
- Переводчик: Маргарита Дограмаджян
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аз преди теб». Краткое содержание книги:
Тридесет и три годишният Уил Трейнър граби с пълни шепи от живота. Той обожава работата си, предизвикателствата и пътуванията, които непрекъснато му напомнят, колко необятен е светът. Произшествие с мотор го приковава към инвалидна количка и превръща дните му в безрадостно съществуване.
Две години по-късно Уил няма представа, че Лу ще стане част от живота му и ще го разтърси из основи. И двамата не подозират, че запознанството им ще ги промени завинаги…
Следващия ден щях да прекарам в преглеждане на всички документи и отменяне на всяко пътуване, всяка екскурзия, която бях резервирала. Никой не можеше да каже кога Уил ще е достатъчно добре, за да направим някоя от тях. Лекуващият лекар бе подчертал, че трябва да почива, да завърши курса с антибиотици, да стои на топло и да е сух. Рафтингът в пенливи бързеи и подводното гмуркане не бяха част от плана за възстановяването му.
Загледах се в папките си, в резултата от всички мои усилия, труд и въображение. Загледах се в паспорта, за който бях чакала на опашка, и си припомних как у мен се бе надигнала възбуда още докато седях във влака на път към града — и за първи път, откакто се бях заела със своя план, се почувствах истински обезверена. Оставаха само малко повече от три седмици, а аз се бях провалила. Договорът ми беше към края си и не бях направила нищо, за да променя решението на Уил. Боях се дори да попитам госпожа Трейнър накъде, за бога, ще вървим от тук нататък. Внезапно се почувствах съкрушена. Отпуснах глава в ръцете си и останах така в смълчаната малка къща.
— Здрасти.
Вдигнах рязко глава. Беше Нейтън, изпълваше малката кухня с едрото си тяло. Преметнал беше раницата си през рамо.
— Дойдох само да оставя някои лекарства. Трябва да са тук, когато се върне. Ти… добре ли си?
Избърсах смутено очи.
— Разбира се. Съжалявам. Просто… просто съм малко разочарована, че трябва да отменя всичко.
Нейтън смъкна раницата от рамото си и седна срещу мен.
— Гадно е, знам. — Вдигна папката и я запрелиства. — Искаш ли да ти помогна утре? Няма да им трябвам в болницата, тъй че мога да се отбия за един час сутринта. Да ти помогна с обажданията.
— Много мило от твоя страна. Но няма нужда. По-лесно ще е, ако свърша всичко сама.
Нейтън приготви чай, седнахме един срещу друг и го изпихме. Мисля, че за първи път двамата с него наистина разговаряхме — имам предвид, без Уил да е с нас. Той ми разказа за бивш свой пациент, квадриплегик с дихателен апарат, който се разболявал поне веднъж месечно през цялото време, докато работел при него. Разказа ми за предишните пневмонии на Уил, първата, от които едва не го убила и му били нужни седмици да се възстанови.
— В очите му се появява особен поглед… — промърмори той. — Когато е много болен. Плашещо е. Сякаш просто… се оттегля. Сякаш вече го няма.
— Знам. Мразя тоя поглед.
— Той… — поде Нейтън. После очите му се отместиха рязко и той затвори уста.
Седяхме и държахме чашите си в ръка. С крайчеца на окото изучавах Нейтън, гледах откритото му приятелско лице, което за кратко се бе затворило. И осъзнах, че се каня да задам въпроса, чийто отговор вече знаех.
— Знаеш, нали?
— Какво да знам?
— За онова… което иска да направи?
В стаята се възцари тишина — внезапна и напрегната.
Нейтън ме погледна внимателно, сякаш преценяваше как да отговори.
— Знам — успокоих го. — Не съм искала, но знам. Затова беше… затова беше тази ваканция. Затова бяха излизанията. Опитвах се да променя решението му.
Нейтън остави чашата си на масата.
— Знаеш ли, често се чудех — призна. — Ти сякаш… имаше мисия.
— Имах. И още имам.
Той поклати глава. Не бях сигурна дали се опитва да ме насърчи да не се предавам, или да ми каже, че нищо не можем да променим.
— Какво ще правим, Нейтън?
Минаха няколко секунди, преди да заговори отново.
— Знаеш ли какво, Лу? Наистина харесвам Уил. Няма да крия, чувствам го много близък. От две години съм с него. Виждал съм го в много лоши моменти, виждал съм го и в добрите му дни, и мога само да ти кажа, че не бих искал да съм на неговото място за всички пари на света.
Той отпи голяма глътка чай.
— Имало е дни, когато оставах през нощта, и той се събуждаше и започваше да крещи, защото в сънищата си все още ходи и кара ски, и прави всичко останало, и в тези няколко минути, когато е много уязвим и споменът му е още съвсем пресен, чисто физически не може да понесе мисълта, че няма да го върши отново. Не може да го понесе. Седял съм до него и не съм знаел какво да му кажа, за да се почувства по-добре. Съдбата му е раздала най-ужасните карти, които можеш да си представиш. И ще ти призная нещо. Снощи го гледах и си мислех за живота му и какво ще стане с него… и макар с цялото си сърце да желая на тоя готин пич щастие… не мога да го съдя за онова, което иска да направи. Той има право на избор. Трябва да има.