Аз преди теб
- Автор: Мойес Джоджо
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1172-1
- Переводчик: Маргарита Дограмаджян
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аз преди теб». Краткое содержание книги:
Тридесет и три годишният Уил Трейнър граби с пълни шепи от живота. Той обожава работата си, предизвикателствата и пътуванията, които непрекъснато му напомнят, колко необятен е светът. Произшествие с мотор го приковава към инвалидна количка и превръща дните му в безрадостно съществуване.
Две години по-късно Уил няма представа, че Лу ще стане част от живота му и ще го разтърси из основи. И двамата не подозират, че запознанството им ще ги промени завинаги…
— Разбира се — отвърнах аз.
Усмивката ми беше очарователна.
— Здрасти — казах и подадох глава през вратата.
Той бавно извърна лице към мен.
— Здрасти.
Гласът му беше дрезгав, сякаш бе прекарал последните трийсет и шест часа не в спане, а във викане. Седнах до него и го загледах. Примигна с очи, сочейки надолу.
— Искаш да повдигна маската?
Той кимна. Хванах я и внимателно я плъзнах по главата му. На мястото, където бе опирала в кожата му, имаше тънка ивица влага. Взех кърпичка и избърсах нежно лицето му.
— Как се чувстваш?
— Бил съм и по-добре.
В гърлото ми бе заседнала голяма буца и се опитах да я преглътна.
— Не знам. Ти си готов на всичко, за да привлечеш вниманието, Уил Трейнър. Бас държа, че всичко е било просто…
Той притвори очи, прекъсвайки ме насред изречението. Когато ги отвори отново, в тях проблясваше извинение.
— Съжалявам, Кларк. Не ми е до остроумни разговори днес.
Останахме така. Аз започнах да му говоря. Гласът ми ромонеше в малката бледозелена стая, разказвах как съм си събрала нещата от дома на Патрик и колко по-лесно съм си взела сидитата от неговата колекция, защото бе настоял да ги надпиша.
— Ти добре ли си? — попита Уил, щом свърших. Очите му изразяваха съчувствие, сякаш очакваше да ме боли повече.
— Да. Разбира се. — Свих рамене. — Всъщност не е толкова зле. И без това имам да мисля за други неща.
Той мълчеше.
— Въпросът е — рече накрая, — че едва ли скоро ще мога да скачам с бънджи.
Знаех го. Бях подготвена за това от мига, в който получих есемеса на Нейтън. Но когато чух думите да излизат от устата на Уил, беше като удар.
— Няма проблем — опитах да запазя гласа си равен. — Всичко е наред. Ще отидем някой друг път.
— Съжалявам. Знам колко го искаше.
Погалих го по челото и отмахнах косата му.
— Шшшт. Наистина. Не е важно. Само трябва да се възстановиш.
Той притвори очи с леко трепване. Знаех какво говорят — тия линии около очите му, това отчаяно изражение. Говореха, че може би няма да има друг път. Уил мислеше, че никога повече няма да се възстанови.
На връщане от болницата се отбих в Гранта Хаус. Отвори ми бащата на Уил. Изглеждаше почти толкова уморен, колкото и госпожа Трейнър. Носеше измачкано непромокаемо яке, сякаш тъкмо излизаше. Казах му, че госпожа Трейнър отново е при Уил и че според лекарите антибиотиците вършат добра работа, но тя ще прекара нощта в болницата и ме е помолила да го уведомя. Не знам защо не можеше да му го каже сама. Вероятно просто й се беше струпало много на главата.
— Как е той?
— Малко по-добре от тази сутрин — обясних. — Пи малко течности, докато бях там. О, и каза нещо грубо за една от сестрите.
— Пак си е показал рогата.
— Да, пак си показа рогата.
За миг видях как устата на господин Трейнър се сви и очите му проблеснаха. Отмести ги към прозореца, после ги обърна към мен. Може би предпочиташе да не го гледам.
— Третата атака. За две години.
Отне ми минута да схвана.
— На пневмония?
Той кимна.
— Проклета болест! Той е много храбър, знаеш ли? Зад цялото това перчене. — Господин Трейнър преглътна и кимна, сякаш на себе си. — Хубаво е, че ти го виждаш, Луиза.
Не знаех какво да правя. Протегнах ръка и докоснах лакътя му.
— Наистина го виждам.
Той ми кимна едва и взе панамената си шапка от закачалката в коридора. Като измърмори нещо, което би могло да бъде „благодаря ти“ или, „довиждане“, господин Трейнър мина край мен и излезе от предната врата.
Пристройката изглеждаше странно тиха без Уил. Осъзнах колко съм свикнала с приглушения шум на моторизираната му количка, движеща се напред-назад, с едва доловимите му разговори с Нейтън в съседната стая, с ниското бръмчене на радиото. Сега пристройката беше празна, въздухът — като изсмукан.
Опаковах една чанта с всичко, от което Уил би могъл да се нуждае на следващия ден, включително чисти дрехи, четката му за зъби, четката за коса и лекарствата, плюс слушалки, в случай че е достатъчно добре да слуша музика. Докато прибирах нещата, се борех с нарастващото чувство на паника. Едно гласче постоянно се надигаше у мен и ми говореше: Ето как ще се чувстваш, ако умре. За да го заглуша, включих радиото в опит да оживя пристройката. Поразтребих, застлах леглото на Уил с чисти чаршафи и набрах малко цветя от градината, които сложих в дневната. После, когато всичко беше свършено, погледнах и видях на масата папката за ваканцията.