Аз преди теб
- Автор: Мойес Джоджо
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1172-1
- Переводчик: Маргарита Дограмаджян
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аз преди теб». Краткое содержание книги:
Тридесет и три годишният Уил Трейнър граби с пълни шепи от живота. Той обожава работата си, предизвикателствата и пътуванията, които непрекъснато му напомнят, колко необятен е светът. Произшествие с мотор го приковава към инвалидна количка и превръща дните му в безрадостно съществуване.
Две години по-късно Уил няма представа, че Лу ще стане част от живота му и ще го разтърси из основи. И двамата не подозират, че запознанството им ще ги промени завинаги…
— Как е той?
— На кислород. Стабилен.
— Не разбирам. В петък вечерта беше добре. В събота сутринта имаше малко кашлица, но… но това? Какво се случи?
Сърцето ми биеше лудо. Отпуснах се на един стол да си поема дъх. Бях тичала почти през цялото време, след като получих есемеса на Нейтън преди час. Той изправи гръб и сгъна вестника.
— Не му е за първи път, Лу. В дробовете му влизат бактерии, кашличният рефлекс не работи както трябва и състоянието му се влошава доста бързо. Опитах да приложа някои техники за прочистване в събота следобед, но много го болеше. Изведнъж го втресе, после получи силни болки в гърдите. Вечерта се наложи да извикаме линейка.
— По дяволите! — изругах аз, превита о две. — По дяволите, по дяволите, по дяволите! Може ли да вляза?
— Много е отпаднал. Не съм сигурен, че е контактен. А и госпожа Т. Е с него.
Оставих чантата си при Нейтън, почистих ръцете си с антибактериален лосион, бутнах вратата и влязох.
Уил беше в средата на болничното легло — тялото му бе завито със синьо одеяло, свързано към система и заобиколено от различни пиукащи машини. Лицето му бе отчасти скрито от кислородна маска, очите му бяха затворени. Кожата му изглеждаше сива, със синкавобели петна, при вида, на които сърцето ми се сви. Госпожа Трейнър седеше до него, поставила ръка върху завития му лакът. Гледаше невиждащо в отсрещната стена.
— Госпожо Трейнър — казах тихо.
Тя ме погледна стреснато.
— О, Луиза.
— Как… как е той? — Исках да отида и да хвана другата ръка на Уил, но се притеснявах да седна до него. Останах да стърча до вратата. Върху лицето на майка му се четеше такова отчаяние, че се почувствах като натрапница.
— Малко по-добре. Предписаха му някакви много силни антибиотици.
— Мога ли… да помогна с нещо?
— Не мисля, не. Просто… просто трябва да чакаме. Лекуващият лекар ще мине отново след час. Надявам се, че ще може да ни даде повече информация.
Времето сякаш бе спряло. Останах вътре още малко. Пиукането на машините изгаряше мозъка ми с натрапчивия си ритъм.
— Искате ли да ви отменя за малко? Да си починете?
— Не. Мисля да остана.
Частица от мен се надяваше Уил да чуе гласа ми. Частица от мен се надяваше очите му да се отворят над тази прозрачна пластмасова маска и той да промърмори: „Кларк, ела и седни, за бога. Внасяш безпорядък в стаята“.
Но той просто лежеше и не помръдваше.
Избърсах лицето си с ръка.
— Искате ли… искате ли да ви донеса нещо за пиене?
Госпожа Трейнър вдигна очи.
— Колко е часът?
— Десет без четвърт.
— Наистина ли? — Тя поклати глава, сякаш й беше трудно да повярва. — Благодаря ти, Луиза. Би било добре. Май съм тук от доста време.
В петък не бях на работа — отчасти защото семейство Трейнър настоя да си взема свободен ден, но най-вече защото нямаше друг начин да се сдобия с паспорт, освен като отида до Лондон с влака. Отбих се у тях вечерта, на връщане, за да покажа на Уил завоеванието си и да се уверя, че неговият собствен паспорт още е валиден. Стори ми се малко притихнал, но в това нямаше нищо необичайно. В някои дни изпитваше по-голям дискомфорт. Откровено казано, умът ми до такава степен бе зает с плановете за пътуването, че не бях в състояние да мисля за нищо друго.
В събота сутринта си събрах нещата от апартамента на Патрик с помощта на татко, а следобед отидох на пазар с мама, за да си купя бански и други неща за ваканцията, и останах да спя у нашите през уикенда. Бяхме натъпкани като сардели: Трина и Томас също си бяха вкъщи. В понеделник сутринта станах в седем, готова да бъда у Трейнър в осем. Когато пристигнах, видях, че навсякъде е затворено, предната и задната врата бяха заключени. Нямаше бележка. Застанах на предната веранда и позвъних на Нейтън три пъти без отговор. Телефонът на госпожа Трейнър беше включен на гласова поща. Най-накрая, след като бях седяла на стъпалата четирийсет и пет минути, получих съобщението на Нейтън.
„Ние сме в окръжната болница. Уил има пневмония.
Отделение С12.“
Нейтън си тръгна и аз останах да седя пред стаята на Уил още един час. Прелиствах списанията, които някой явно беше оставил на масата през 1982 година, после извадих една книга с меки корици от чантата си и се опитах да чета, ала ми беше невъзможно да се съсредоточа.