Кралят на зимата
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралят на зимата». Краткое содержание книги:
Галахад заплака, коленичи на палубата и стиснал копието си, гледаше как домът му се превръща в пепел. Той се прекръсти и мълчаливо се помоли, за да може душата на баща му да намери пътя към Отвъдния свят, в който Бан беше вярвал. Морето бе милостиво към нас и беше напълно спокойно. То беше оцветено в червено и черно, кръв и смърт, съвършено огледало за горящия град, където нашите врагове танцуваха отвратителните си победни танци. Това беше краят на Инис Трийбс. Градът никога не се възроди за нов живот, не и по наше време. Стените му се срутиха, руините обраснаха с бурени, морските птици започнаха да гнездят там. Франкските рибари отбягваха острова, където бяха измрели толкова много хора. Те вече не го наричаха Инис Трийбс, дадоха му ново име, което на техния груб език означаваше Хълма на смъртта. Техните рибари разказват, че нощем, когато пустият остров открои черния си силует в обсидиановото море, още се чуват виковете на жените и стенанията на децата.
Акостирахме на пустия бряг на западната страна на залива. Там изоставихме лодката и понесохме запечатания съндък на Мерлин през трънаците към хребета над нас. Когато стигнахме върха вече беше съвсем тъмно и аз се обърнах да погледна Инис Трийбс, който светеше като жарава в тъмното, след това понесох своето бреме към дома, за да го предам на съвестта на Артър. Инис Трийбс беше мъртъв.
Взехме кораб за Британия от същата река, край която някога се помолих на Бел и Манауидан да ме върнат у дома. Там намерихме и Кълхуч, лодката му беше изоставена в калта. Лиънор беше жива, както и повечето от нашите воини. В реката беше останал един кораб, който можеше да ни откара у дома. Капитанът му беше чакал, надявайки се да извлече тлъста печалба от отчаяни оцелели бегълци, но Кълхуч опря меча си в гърлото му и го застави да ни откара у дома без пари. Хората, които живееха край реката, отдавна бяха избягали. Ние изчакахме да мине нощта, озарена от пламъците на Инис Трийбс, а на сутринта вдигнахме котва, опънахме платната, и вятърът ни понесе на север.
Мерлин гледаше как брегът се отдалечава, а аз не откъсвах поглед от него, сякаш все още не можех да повярвам, че старецът наистина се е върнал. Той беше висок кокалест човек (може би най-високият човек, който някога съм виждал), с дълга бяла коса, която се спускаше от тонзурата надолу и сега бе сплетена и завързана с черна панделка. Когато се правеше на отец Селуин, той носеше косата си разпусната и рошава, но сега с плитката отново приличаше на стария Мерлин. Кожата му беше с цвят на старо излъскано дърво, очите му бяха зелени, а носът му — остър. Брадата и мустаците му бяха сплетени на тънки плитки, които той обичаше да мотае около пръстите си докато мисли. Никой не знаеше на колко години беше Мерлин, обаче със сигурност не познавам по-възрастен човек от него, освен може би друида Бализ. Но също така не познавам и друг човек, на който годините да личат толкова малко. Мерлин сякаш беше вечен, все още не бе загубил нито един зъб и беше подвижен и енергичен като младеж, макар да обичаше да се преструва на стар, слаб и безпомощен. Той се обличаше в черно, винаги в черно, никога в друг цвят, и обикновено носеше дълъг черен жезъл, въпреки че тогава, докато бягахме от Арморика, друидът се беше лишил от този символ на своята власт.
Той беше внушителен човек, не само заради своя ръст или авторитета си. Подобно на Артър, той имаше способността да налага на другите своето присъствие. Също като Артър Мерлин можеше да накара хората да се почувстват самотни в претъпкана зала, щом той излезе. Но докато присъствието на Артър носеше чувството за щедрост и ентусиазъм, присъствието на Мерлин винаги беше смущаващо. Когато те погледнеше, той сякаш достигаше до най-съкровените ти тайни и, което е по-лошо, това го забавляваше. Той беше пакостлив, нетърпелив, импулсивен и невероятно, безкрайно мъдър. Той омаловажаваше всичко, злепоставяше всекиго. Малцина бяха хората, които Мерлин истински обичаше. И това бяха Артър, Нимю, мисля, че и аз бях един от тях, макар че човек никога не можеше да бъде сигурен, защото Мерлин обичаше да се преструва и да преиначава.
— Ти ме гледаш, Дерфел! — каза той сякаш ме обвиняваше, а все още седеше на кърмата с гръб към мен.
— Надявам се, че от сега нататък винаги ще имам тази възможност, господарю.
— Какъв емоционален глупак си ти, Дерфел — обърна се той към мен и сърдито добави — Трябваше да те хвърля обратно в ямата на Танабурс. Занеси този съндък в каютата ми.
Мерлин беше окупирал каютата на капитана и аз занесох дървения съндък там. Мерлин се наведе, за да влезе през ниската врата, размести възглавниците да си направи удобно място и потъна сред тях с доволна въздишка. Сивата котка скочи в скута му, а той разви донякъде свитъка, заради който беше рискувал живота си, и го опъна върху една груба маса, осеяна с люспи от риба.