Кралят на зимата
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралят на зимата». Краткое содержание книги:
Кралят не искал да напусне балкона, защото когато Артър дойдел, Бан нямало да бъде там и тогава какво щели да кажат хората? Той настоял да остане в двореца, за да посрещне Артър, но първо целунал жена си, прегърнал своя наследник, след това им пожелал попътни ветрове към Британия, обърнал се и продължил да чака обещаната помощ, която така и не дошла.
Беше вълнуваща история. А на следващия ден, когато станало ясно, че няма да дойдат повече кораби от Арморика, историята се изменила съществено. Сега вече се говорело, че именно мъжете от Думнония, войските, командвани от Кълхуч и Дерфел, допуснали врага в Инис Трийбс.
— Те се сражаваха — казал Ланселот на Гуинивиър, — но не можаха да издържат.
Артър, който воювал по това време срещу саксите на Сердик, препускал бързо, за да дойде в Дурновария и да поздрави своите гости. Той пристигнал само няколко часа преди нашата тъжна компания да се дотътри незабелязана по пътя, който идваше от морето и минаваше през обраслите с трева укрепления на Май Дун. Един от стражите на южната пората на града ме позна и ни пусна да влезем.
— Дойдохте точно навреме — каза той.
— За какво? — попитах аз.
— Артър е тук. Ще му разказват историята за Инис Трийбс.
— Сега ли? — казах аз и погледнах към двореца, който се издигаше на западния хълм на града. — Бих искал да чуя това — добавих аз и поведох другарите си към двореца. Бързах към кръстовището в центъра на града, любопитен да видя параклиса, който Сенсъм беше построил за Мордред, но за моя изненада не се виждаше нито параклис, нито храм, а пусто място, обрасло с бурени.
— Нимю — казах аз, развеселен.
— Какво? — попита ме Мерлин. Той се беше покрил с качулката на монашеското си расо, така че никой не би могъл да го познае.
— Един надут дребосък — казах аз — щеше да строи църква тук. Гуинивиър повика Нимю, за да го спре.
— Значи Гуинивиър не е съвсем без мозък? — попита Мерлин.
— Да не би да съм казал, че е без мозък?
— Не, скъпи Дерфел, не си. Хайде да вървим.
Отново тръгнахме към двореца. Беше вечер и няколко слуги поставяха факли по стените около двора, където, без да ги е грижа за розите и водните канали на Гуинивиър, множество хора се трупаха, дошли да видят Ланселот и Артър. Никой не ни позна, когато минахме през портата. Мерлин беше сложил качулката си, а Галахад и аз бяхме пуснали забралата на нашите увенчани с вълчи опашки шлемове. Заедно с Кълхуч и още десетина други мъже се напъхахме в дъното на претъпкания двор.
И докато навън се спускаше нощта, ние чухме историята за падането на Инис Трийбс.
В източната част на двора каменната настилка беше задигната и бе няколко стъпки по-висока от останалата част на двора, така че се образуваше един подиум, към който водеха каменни стъпала. Ланселот, Гуинивиър, Илейн, Артър, Борс и Бедуйн стояха там като на театрална сцена. Тази представа се засилваше от горящите факли, поставени на стената зад терасата. Огледах се за Нимю, но не можах да я видя, не се виждаше и младият епископ Сенсъм. Епископ Бедуйн каза молитва и християните в тълпата промърмориха своя отговор, прекръстиха се и затихнаха, за да чуят отново ужасната история за падането на Инис Трийбс. Разказваше Борс. Застанал на най-горните стъпала на терасата, той заговори за битката на Беноик и тълпата слушаше замряла за ужасите в Инис Трийбс и посрещаше с възгласи епизодите, разкриващи героизма на Ланселот. По едно време, Борс се поддаде на вълнението си и посочи към Ланселот, който вдигна превързана ръка и се опита да спре поздравленията отправени към него. Този жест не постигна нищо и Ланселот поклати глава сякаш похвалите на тълпата бяха твърде тежко бреме за него. Илейн, облечена в черно, плачеше до своя син. Борс не се спря подробно на вината на Артър, само обясни как Ланселот знаел, че Артър се сражава в Британия, но крал Бан се бил вкопчил в своите нереални надежди. Въпреки цялата тази тактичност Артър беше нещастен, той поклати глава и очите му се изпълниха със сълзи, особено когато Борс разказа трогателната приказка за сбогуването на крал Бан с кралицата и Ланселот. На мен също ми се плачеше, но не заради лъжите, които чувах, а просто от радост, че отново виждах Артър. Той не се беше променил. Скулестото му лице все още беше силно, а очите му все още бяха пълни със загриженост и внимание.