Кралят на зимата
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралят на зимата». Краткое содержание книги:
— Нищо чудно, че ви трябваха пет години, за да го намерите — казах аз, като си мислех за хората, които са имали нужда от Мерлин през цялото това време.
— Глупости. Аз научих за съществуването на този ръкопис едва преди година. Преди това търсих други неща — Рога на Бран Гейлд, Ножа на Лауфродед, Дъската за игра на Гуендолау, Пръстена на Еленюд. Съкровищата на Британия, Дерфел… — Мерлин замълча, спрял поглед върху запечатания съндък, след това отново погледна към мен. — Тези съкровища са ключ към силата, Дерфел, но без тайните на този ръкопис те са просто мъртви предмети.
В гласа на Мерлин звучеше почит, и нищо чудно, защото Тринадесетте съкровища са най-тайнствените и най-свещени талисмани на Британия. Една нощ в Беноик, когато треперехме в тъмното и се ослушвахме за франки, скрити зад дърветата, Галахад постави под съмнение самото съществуване на Тринадесетте съкровища, защото смяташе, че те не биха могли да оцелеят през дългите години на римското управление. Но Мерлин винаги упорито е твърдял, че преди погрома старите друиди скрили съкровищата толкова дълбоко, че никой римлянин не би могъл да ги намери. Делото на неговия живот беше да събере тринадесетте талисмана, а неговата амбиция беше да доживее до страховития момент, когато те ще могат да бъдат използвани. Изглежда, че в изгубения ръкопис на Каледин бе описан имено начинът, по който можеше да се задействат талисманите.
— Е, и какво пише в този ръкопис? — попитах аз настоятелно.
— Откъде да знам? Ти не ме оставяш да го прочета. Защо не отидеш да свършиш нещо полезно? Иди да сплетеш някое гребло или каквото там правят моряците, когато не се давят. — Мерлин почака докато стигна до вратата. — А, и още нещо — добави той разсеяно.
Аз се обрънах, но той не гледаше мен, а ръкописа.
— Какво, господарю?
— Просто исках да ти благодаря, Дерфел — каза той нехайно. — Благодаря ти, значи. Винаги съм се надявал, че от теб ще има полза някой ден.
Аз си помислих за горящия Инис Трийбс и за мъртвия Бан.
— Ще разочаровам Артър — казах аз мрачно.
— Всеки може да разочарова Артър. Той иска твърде много от хората. А сега върви.
Бях предположил, че Ланселот и неговата майка Илейн ще отплуват на запад към Брослианд, за да се присъединят към множеството поданици на Бан, избягали от франките, но те бяха отплували на север към Британия. Бяха тръгнали към Думнония.
Добрали се веднъж до Думнония, те отпътували към Дурновария и стигнали там цели два дни преди ние да стигнем до британския бряг, така че не можахме да видим посрещането им с очите си, но пък чухме всичко за това, защото целият град разказваше въодушевено какви ли не истории за бегълците.
Високопоставените кралски особи бяха пътували с три бързи кораба, които бяха подготвени още преди падането на Инис Трийбс и трюмовете им бяха претъпкани със златото и среброто, което франките се бяха надявали да намерят в двореца на Бан. Преди обаче групата да стигне до Дурновария, съкровището било скрито, а бегълците пристигнали пеша, някои боси, целите раздърпани и прашни, рошави, със засъхнала морска сол по тях. По дрехите им имало петна от кръв, а оръжието, което те стискали в безчувствените си ръце, било очукано като след тежка битка. Илейн, кралицата на Беноик, и Ланселот, сега крал на Изгубено кралство, закуцукали по главната улица на града към двореца на Гуинивиър, за да просят милост като пълни бедняци. Зад тях вървяла пъстра смесица от стражи, поети и придворни, които, обяснила с тъга Илейн, били единствените оцелели след клането.
— Ако Артър бе сдържал думата си — изплакала тя пред Гуинивиър, — ако беше направил поне половината от онова, което беше обещал!
— Майко! Майко! — прегърнал я Ланселот.
— Всичко, което искам, скъпи мой, е да умра — заявила Илейн, — и ти за малко не умря в битката.
Разбира се, Гуинивиър се справила великолепно с положението. Слугите й донесли дрехи, приготвили баните, сервирали храна, налели вино, превързали раните на бегълците. Те разказали историите си, получили подаръци от съкровищницата. Вестоносец бил изпратен да повика Артър.
Историите бяха чудесни. Разказваха ги из целия град, а докато пристигнахме в Дурновария, вече ги знаеха във всяко кътче на Думнония и дори извън нейните граници. Това бяха приказки за герои. Ланселот и Борс защитавали Мерманската порта. Те покрили пясъка с мъртви франки и нахранили гларусите с франкска мърша. Франките се молели за милост и треперели от страх, че бляскавият Танладуир отново ще засвисти в ръката на Ланселот, но тогава някакви други защитници, които били далече от Ланселот отстъпили. Врагът влязъл в града и ако дотогава битката била мрачна, след това станала направо ужасна. Враговете падали един след друг, докато защитниците бранели улица след улица, но дори всички антични герои да били в града, пак нямало да могат да спрат тези вълни от врагове с железни шлемове, които прииждали от окръжаващото острова море като множество демони, избягали от кошмарите на Манауидан. Малцината герои отстъпвали, като задръствали улиците с телата на мъртвите франки. Но враговете все прииждали и прииждали и героите продължавали да отстъпват. Стигнали до самия дворец, където Бан, добрият крал Бан, стоял облегнат на балкона и се взирал в хоризонта за корабите на Артър. „Те ще дойдат! — твърдял той, — защото Артър обеща.“