Вълците от Кала

— Господине… Стар татко… Вълците?

Еди вече не се надяваше да научи нещо смислено от стареца. Може би Сюз щеше…

— Доколкот си спомням, бяхме четирма.

— Не бяхте ли петима?

— Не не макар че и тъй може да се каже. Бяхме млади, луди глави, не ни беше грижа дали ще пукнем, или ще живеем, ако разбираш. Бяхме достатъчно луди, та да не се интересуваме от мнението на останалите. Бяхме аз… Поуки Слайдъл, най-добрият ми приятел… после Емън Дулин и жена му, оназ червенокоска, Моли. Беше истински демон в хвърлянето на чиния.

— Чиния ли?

— Да, Сестрите на Оризия ги хвърлят. Зи е от тях. Ще я накарам да ти покаже. Имат метални чинии със заострен ръб освен на едно място, дето се хваща, ако разбираш. Страшно оръжие, да знайш! Пред тях мъжете с ба са кат деца. Трябва да видиш.

Еди реши, че това е важно за Роланд. Не знаеше какви са тези чинии, но ясно съзнаваше, че всяко оръжие им е ценно.

— Тъкмо Моли уби Вълка…

— Не го ли уби ти? — изненада се Еди. Колко лесно се „пренаписват“ легендите.

— Не, не, въпреки че… — Очите на стареца заблестяха. — …може някога да съм казал, че съм бил аз, за да накарам някое девойче да си разтвори краката, ако разбираш.

— Мисля, че разбирам.

— Та значи, Червената Моли го утрепа с чинията, таз е истината, ама туй камъче преобърна колата. Видяхме прашния им облак да се приближава, после, може би на шест колела от града се раздели трой.

— Какво е това? Не разбирам.

Старецът вдигна три пръста, за да покаже, че Вълците са се разделили на три.

— Най-голямата група, ако се съди по праха, влязоха в града и в магазина на Тук, което имаше логика, щото неколцина бяха скрили децата си в склада. Туки имаше тайна стаичка отзад, дето криеше пари, скъпоценности, няколко стари пушки и други ценни неща, които е взимал. Ненапразно ги наричат Тукови! — Дядото отново се изкиска хрипливо. — Беше тайно местенце и дори работниците му не знаеха за него, но когат дойдоха, Вълците отишли право там, взели децата и убили всеки, който дръзнал да им се изпречи или дори само да ги моли. После запалиха магазина с огнепръчките си и той изгоря. Изгоря до основи, истина е, и добре че не се запали целият град, млади сай, щото огънят от пръчките на Вълците не е като обикновения. Него не мож го изгаси с колкот и вода да го обливаш. Водата само го разпалва! Разпалва го и туйто! Дявол го зел!

Той се изплю надалеч, за да наблегне на думите си, и се вгледа настойчиво в Еди:

— Думата ми е, че колкот и да го убеждавате със сина ми и твойта мургавелка, Ибън Тук нивга няма да се дигне. Неговото семейство държи магазина, откак свят светува и няма да рискуват пак да бъде опожарен. Веднъж им е достатъчно на тез жалки пъзльовци, ако разбираш.

— Ясно.

— По-големият от другите два прашни облака се насочи към скотовъдните ферми, а най-малкият дойде по Източния път към земеделските. Там ги чакахме ние.

Лицето на стареца просветна. Еди не си го представи като младеж (Дядо беше твърде грохнал), но видя възбудата, решителността и страха от това отдавна минало време, отразени в очите му. Еди изпита жажда да чуе още, както човек, изгубен в пустинята, умира за капчица вода. Старецът явно го прочете по лицето му, защото се понадигна и сякаш го изпълниха нови сили. Очевидно не беше преживял такива моменти с внука си; Тян не страдаше от липса на кураж, истина беше, но си оставаше прост селяк. Този човек обаче, този Еди от Ню Йорк… можеше да не доживее дълбока старост и да умре с лице в калта, но — в името на Оризия — беше много по-интересен слушател.