Вълците от Кала
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #5
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Вълците от Кала». Краткое содержание книги:
— Трябва да разкажа това на моя дин — каза Еди.
Дядо бавно кимна:
— Да, трябва. Не се имам много с момчето, ако разбираш. Люки се опита да изкопае кладенец дето Тян посочи с пръчката, да знайш.
Еди кимна.
— Пръчка за търсене на вода ли? — попита Сузана, като излезе от мрака.
Старецът я погледна изненадано и кимна:
— Да, имаше суша. Бях против, но след като Вълците взеха сестра му Тия, Люк изпълняваше всяко желание на момчето. Можете ли да си представите, да оставиш дете на седемнайсе да търси място за кладенец? Люки обаче го направи и наистина излезе вода, всички я видяхме, преди калта да поддаде и да затрупа момчето ми живо. Извадихме го, но гърло, дробове и всичко се беше напълнило, с кал. Старецът бавно извади кърпичката си и избърса очи.
— Оттогава с момчето сме във война; между нас зее пропаст, разбирате ли? Сега той иска да се изправи срещу Вълците и ако говорите с него, кажете му, че Дядо го поздравява и е страшно горд с него; голям, голям поздрав, дявол го взел! Той носи кръвта на Джафърдс, да! Ние сме непокорни и сега кръвта си проличава. — Възрастният мъж закима бавно. — Ти разправи всичко на вашия дин, да! Всяка дума! И ако се разчуе… ако Вълците дойдат от Тъндърклап, преди да пукна… Той показа голите си венци в отвратитена гримаса.
— Аз още мога да държа ба, а сигурно твойта мургавелка може да се научи да хвърля чиния, нищо, че са и къси краката.
Старецът се загледа разсеяно в мрака.
— Нека дойдат — завърши тихо. — Нека всичко се реши. Да се реши веднъж завинаги.
СЕДМА ГЛАВА
Среднощен глад
Мия отново бе в замъка, но този път беше по-различно. Сега не пристъпваше бавно, спокойна, че тя и мъничето ще бъдат напълно заситени. Този път изпитваше зверски глад, сякаш в корема и бе затворен свиреп хищник. В сравнение с този глад онова, което беше чувствала предишните пъти, изглеждаше здравословен апетит. Сега беше различно.
„Моментът наближава — помисли си. — Той се нуждае от повече храна, за да събере сили. Аз също.“
Въпреки това тя се страхуваше — изпитваше ужас, — че тук не става въпрос просто за повече храна. Трябваше да изяде нещо определено, нещо специално. Мъничето се нуждаеше от това, за да… за да… „За да се развие пълноценно.“
Да! Точно така, да се развие! Тя трябваше да намери това специално нещо в залата за пиршества, защото там имаше всичко — стотици блюда, кое от кое по-вкусни. Мия щеше да опита от всичките и когато попадне на специалното ястие-на нужния зеленчук, подправка, месо или риба, — коремът и нервите и щяха да го пожелаят и тя да го изяде… о, щеше да се натъпче…
Тя забърза, затича се. Носеше панталони. Дънки, като каубой. Обувките и също бяха високи и здрави.
„Каубойски обувки, стабилни каубойски обувки, благодаря.“
Това обаче нямаше значение. Важно бе само яденето, плюскането (ох, какъв глад само!) и търсенето на специалната храна за мъничето. Онова, което щеше да му даде сили и да ускори раждането.
Тя слезе по стълбището. Скритите под земята машини бучаха глухо. Вече трябваше да усеща прекрасните аромати — на печено месо, птици, риба, — но не надушваше нищо.
„Сигурно имам хрема — помисли си, докато тътреше солидните си обувки по стъпалата. — Само това трябва да е, хрема. Носът ми е запушен и затова не подушвам нищо.“ Да, но тя усещаше миризми. Подушваше прахта и мухъла, влагата, лекия мирис на машинно масло и плесента, безжалостно разяждаща скъпите гоблени и завеси. Всичко това, но не и храната.
Тя се втурна по черния мраморен под към двойната врата на залата, без да подозира, че я следят — не Стрелеца, а рошаво момче с големи очи, памучна фланелка и къси панталони. Мия прекоси преддверието с под на черни и червени карета и статуя от мрамор и метал по средата. Не спря за реверанс, нито дори да кимне за поздрав. Тя можеше да гладува. Но не и мъничето.
Онова, което я накара да спре (само за миг), бе собственото и неясно отражение в хромираната стомана на статуята. Над дънките носеше бяла фланелка с някакъв надпис и рисунка. Рисунката изобразяваше прасе.
„Не се заплесвай с тази фланелка, жено. Мъничето е по-важно. Трябва да го нахраниш!“
Тя нахълта в залата и застина. Помещението беше тъмно. Няколко електрически факли още светеха, но повечето бяха изгаснали. Пред погледа и една в края на залата примигна и угасна. Белите чинии бяха сменени със сини, украсени с рисунки на зелени оризови растения. Стъблата им се пресичаха във формата на Великата буква Зс, която означаваше „вечност“ и „сега“, а също и „ком“ като в „ком-комала“. Чиниите обаче не бяха от значение. Украсата не я интересуваше. Същественото бе, че подносите и красивите кристални купи бяха празни и покрити с прах.