Петдесет нюанса по-тъмно
- Автор: Джеймс Е. Л.
- Серия: Петдесет нюанса сиво #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Петдесет нюанса по-тъмно». Краткое содержание книги:
Но копнежът продължава да владее всяка нейна мисъл и когато той й предлага нов договор, тя не може да му устои. Страстната им връзка отново се разпалва. Скоро Ана научава за изтерзаното минало на своя наранен, напрегнат и властен господин Петдесет нюанса повече, отколкото е смятала за възможно.
Докато Крисчън се бори с вътрешните си демони, Ана трябва да се изправи пред гнева и завистта на жените, с които той е бил преди, и да вземе най-важното решение в живота си.
Решение, което може да вземе единствено сама...
Ще ти пратя имейл.
- От блакберито си - строго ми напомни той.
- Слушам - изсумтях аз.
- До после, бебчо.
- Чао...
Крисчън не затваряше.
- Затвори - скарах му се и се засмях.
Той тежко въздъхна по телефона.
- Ще ми се изобщо да не беше отишла на работа сутринта.
И на мен. Обаче съм заета. Затваряй.
- Ти затвори. - Чух го да се усмихва. О, палавият Крисчън! ()бичам палавия Крисчън. Хмм... Обичам Крисчън - точка.
- Това вече не сме ли го правили?
- Хапеш си устната.
Мамка му, имаше право. Откъде знаеше?
- Виждаш ли, мислиш си, че не те познавам, Анастейжа. Само че аз те познавам повече, отколкото смяташ - съблазнително прошепна той по начин, от който коленете ми се подгънаха и се подмокрих.
- По-късно ще поговорим, Крисчън. В момента и на мен ми се иска сутринта изобщо да не бях излизала.
- Ще чакам имейла ви, госпожице Стийл.
- Приятен ден, господин Грей.
Затворих и се облегнах на студеното твърдо стъкло на прозореца на закусвалнята. О, божичко, дори по телефона ме притежаваше! Разтърсих глава, за да пропъдя всички мисли ча Грей, и влязох в закусвалнята, потисната от всички мисли за Джак.
Когато се върнах, той се мръщеше.
- Имаш ли нещо против и аз да отида да обядвам? - попитах колебливо. Той се вторачи в мен и се навъси още по-силно.
- Щом се налага - изсумтя Джак. - Четирийсет и пет минути. Компенсация за сутрешното ти закъснение.
- Може ли да те попитам нещо, Джак?
- Какво?
- Днес ми изглеждаш нещо крив. Да не съм те обидила с нещо?
В първия момент той запримигва.
- В момента не съм в настроение да изреждам твоите провинения. Зает съм. - И продължи да зяпа екрана на компютъра си.
„Леле-мале!... Какво съм направила?“
Обърнах се, излязох от кабинета му и за миг се уплаших, че ще се разплача. На какво се дължеше внезапната му силна неприязън към мен? Хрумна ми една извънредно неприятна идея, но я пропъдих. В момента нямах нужда от такива дивотии, имах си достатъчно свои проблеми.
Излязох от сградата, отидох до близкия „Старбъкс“, поръчах си лате и седнах до прозореца. Извадих айпода от чантата си, включих слушалките, избрах наслуки песен и натиснах бутона за повторение. Имах нужда от музика, за да помисля.
Отнесох се. Крисчън садистът. Крисчън подчиненият. Крисчън недосегаемият. Крисчън Едиповия комплекс. Крисчън кь-пещ Лийла. Изпъшках и затворих очи, съкрушена от последния образ.
Наистина ли можех да се омъжа за този човек? Идваше ми прекалено много да го разбера. Беше сложен и труден, ала дълбоко в себе си знаех, че не искам да го напусна, въпреки всичките му проблеми. Никога нямаше да мога да го напусна. Обичах го. Все едно да си отрежа дясната ръка.
Никога не се бях чувствала толкова жизнерадостна. Откакто го бях срещнала, непрекъснато се сблъсквах с всевъзможни озадачаващи силни чувства и нови преживявания. С господин Петдесет нюанса никога не скучаех.
Като погледнех живота си преди Крисчън, всичко ми се струваше черно-бяло, като фотографиите на Хосе. Сега целият ми свят пъстрееше в пищни, ярки, наситени багри. Реех се в лъч ослепителна светлина, ослепителната светлина на Крисчън. Все още бях Икар, летящ прекалено близо до своето слънце. Изсум-тях. Да летя с Крисчън - кой можеше да устои на мъж, способен да лети?
Можех ли да се откажа от него? Исках ли да се откажа от него? Той сякаш беше натиснал електрически ключ, осветявайки ме отвътре. През последните няколко седмици бях открила за себе си повече, отколкото през целия си живот. Бях научила много за тялото си, за непристъпните си граници, за своята търпимост, търпение, състрадание и способност да обичам.
И тогава ме удари като мълния - ето какво искаше от мен той, ето на какво имаше право. На безусловна любов. Не я беше получил от проституиращата наркоманка - и имаше нужда от нея. Можех ли да го обичам безусловно? Можех ли да го приема какъвто е, независимо от снощните му признания?
Знаех, че има увреждания, но не смятах, че е непоправим. Въздъхнах, като си спомних думите на Тейлър. „Той е добър човек, госпожице Стийл“.
Бях виждала убедителните доказателства за добрината му -неговата благотворителност, бизнес етиката му, щедростта му, и все пак самият той не ги виждаше в себе си. Смяташе, че не заслужава любов. Като се имаше предвид миналото и склонностите му, донякъде разбирах защо се ненавижда - затова не беше допускал никого до себе си. Можех ли да преодолея тази преграда?
Веднъж ми беше казал, че нямам представа колко дълбоко е изкривено съзнанието му. Е, вече знаех, и като се имаха предвид първите няколко години от живота му, не се изненадвах... макар че все пак бях шокирана. Поне ми бе разказал - и сега изглеждаше по-щастлив. Знаех всичко.