Версия Пеликан

— Кой ден сме? — попита все така затворила очи.

— Понеделник.

— Вече седмица, откакто напуснах Ню Орлиънс. И две, откакто Томас и Верхик вечеряха заедно. Това, разбира се, беше фаталният момент, когато досието попадна в чужди ръце.

— Утре ще станат три от убийството на Розенбърг и Дженсън.

— Доскоро бях наивна и безгрижна студентка по право, която си гледаше уроците и въртеше прекрасна любов със своя професор. Мисля, че тези дни безвъзвратно отминаха.

Уроците и професорът може да са отминали, помисли си той.

— И какви са ти плановете?

— Никакви. Просто се опитвам да се измъкна от тази проклета бъркотия и да остана жива. Ще избягам някъде и ще се крия няколко месеца, а може би и няколко години. Имам достатъчно пари, с които да изкарам дълго време. Ако доживея момента, в който няма да се озъртам през рамо, току-виж, съм се върнала обратно.

— Към Правния факултет ли?

— Едва ли. Правото вече не ме привлича.

— Защо искаше да станеш юристка?

— От идеализъм и заради парите. Мислех, че мога да променя света и да ми заплащат добре за това.

— Но вече има толкова много прависти, дявол да го вземе. Защо всички умни студенти се тълпят в тази специалност?

— Много просто. От алчност. Искат BMW-та и солидни банкови сметки. Ако завършиш реномиран университет и си в първите десет процента на отличниците, ще получиш работа в голяма фирма и след няколко кратки години ще печелиш шестцифрени суми, които от там нататък само ще растат. Пълна гаранция. На тридесет и пет ще си съдружник и ще живееш охолно с най-малко двеста хиляди на година. Някои получават и много повече.

— А останалите деветдесет процента?

— Е, те не се нареждат така добре. За тях остават огризките.

— Повечето адвокати, които познавам, мразят работата си. Биха предпочели да вършат нещо друго.

— Но не я зарязват заради парите. И най-тъпият адвокат в малка кантора изкарва сто хиляди след десет години практика и дори да ненавижда работата си, къде другаде ще получи същите пари?

— Не понасям адвокатите.

— И сигурно смяташ, че репортерите всички ги боготворят?

Добре му напомни. Грей погледна часовника си и вдигна телефона от пода. Набра номера на Кийн. Кийн му прочете некролога и материала на „Поуст“ за нелепото убийство на млад адвокат насред улицата. Грей си водеше бележки.

— И още две неща — каза Кийн. — Фелдман е много притеснен да не ти се случи нещо. Чакаше днес да получи от теб отчет и страшно се вкисна, че не го донесе. Гледай да му се обадиш утре сутрин. Разбрано?

— Ще се помъча.

— Няма какво да се мъчиш, ами се обади, Грей. Тук е лудница.

— От „Таймс“ слухтят, нали?

— Не ме притесняват от „Таймс“ точно сега, по-скоро вие двамата сте ми грижата.

— Нищо ни няма. Много сме си добре. Имаш ли друго да казваш?