Версия Пеликан

— Сведения.

— Не ми играйте номера. Какво искате?

— Чели ли сте досие „Пеликан“? — попита Бар.

Немощното тяло не помръдна.

— А вие чели ли сте го?

— Да — отвърна мигом Бар.

— Вярвате ли, че в него има някаква истина?

— Може би. Затова и съм тук.

— Защо се е притеснил толкова от досието мистър Коул?

— Защото двама репортери са подочули за него. И ако е вярно, трябва да научим незабавно.

— Кои са тези репортери?

— Грей Грантам от „Вашингтон Поуст“. Той пръв е научил и знае за него повече от всеки друг. И непрестанно човърка. Коул смята, че скоро ще публикува нещо.

— Можем да се погрижим за него, нали? — каза Матис сякаш на прозореца. — А кой е другият?

— Рифкин от „Таймс“.

Матис не се помръдваше. Бар огледа чаршафите и кърпите. Да, сигурно е побъркан. Всичко тук беше стерилно и миришеше на камфоров спирт. А вероятно е и болен.

— Мистър Коул вярва ли на тази версия?

— Не зная. Но е много притеснен от досието. Затова съм дошъл, мистър Матис. Ние трябва да узнаем всичко.

— И ако е истина?

— Тогава ще си имаме неприятности.

Най-сетне Матис се раздвижи. Той премести тежестта върху левия крак и скръсти ръце пред тесните си гърди. Но очите му си останаха все така вперени напред. В далечината се виждаха пясъчни дюни и нежните стебла на морския овес, но не и океанът.

— Знаете ли какво смятам аз? — попита тихо той.

— Какво?

— Смятам, че Коул е виновен. Той даде досието на твърде много хора. Той го връчи на ЦРУ. Той ви позволи да го прочетете. И това наистина ме тревожи.

Бар не можеше да измисли никакъв отговор. Беше нелепо да се намеква, че Коул е искал да разпространи досието. Проблемът си ти, Матис, ти уби съдиите. Ти изпадна в паника и уби Калахан. Ти си алчният разбойник, за когото петдесет милиона не бяха достатъчно пари.

Матис се обърна бавно и погледна Бар. Очите му бяха тъмни и зачервени. Никак не приличаше на снимката с вицепрезидента, но тя беше правена преди седем години. Бе остарял с двайсет години за това време.

— За всичко това сте виновни вие, вашингтонски шутове — повиши глас той.

Бар не смееше да го погледне.

— Истина ли е, мистър Матис? Това е, което искам да науча.

Една врата се отвори безшумно зад гърба на Бар. Лари, който беше по чорапи и внимаваше да не настъпи кърпите, направи две крачки и спря. Матис тръгна по хавлиената пътека към една стъклена врата и я отвори. Надникна през нея и каза тихо:

— Разбира се, че е истина. — Излезе навън и бавно затвори след себе си.

Бар проследи с поглед как този безумец се затътри към пясъчните дюни.