Версия Пеликан

Чакаше го и това беше най-важното. Той не искаше да го приема като случаен гостенин. Лицето й засия в усмивка и тя остави чашата на масата.

Целувката им трая дълго.

— Закъсня — каза тя, още в прегръдките му.

— Не беше много лесно да те намеря — отвърна Грей. Ръцете му се плъзгаха по гладкия й гръб, гол до кръста, откъдето започваше дълга пола, покриваща по-голямата част от краката. Щеше да ги види по-късно.

— Красиво е, нали? — въздъхна тя и се обърна към залива.

— Великолепно е. — Той застана зад нея и двамата се загледаха в платноходката, която бавно се отправяше навътре. Грей нежно сложи ръце на раменете й. — А ти си прекрасна.

— Хайде да се разходим.

Той навлече набързо бермудите. Тя го чакаше край водата. Хванаха се за ръце и бавно поеха по брега.

— Тези крака имат нужда от малко тренировка — каза тя.

— И са доста белички, нали? — ухили се той.

Да, помисли си тя, доста белички, но не са лоши. И коремът беше съвсем плосък. Една седмица на плажа с нея, и щеше да изглежда като някой спасител. Нагазиха във водата.

— Рано ги заряза — рече тя.

— Писна ми. Откак хвърлихме бомбата, всеки ден пишех по един материал и пак викат „още и още“. Кийн иска това, Фелдман онова, а аз блъскам по осемнайсет часа на ден. Вчера им казах довиждане.

— Не съм виждала вестник от една седмица — усмихна се тя.

— Коул напусна. Гласяха го да поеме удара, но се съмнявам, че някой ще го обвини директно. Всъщност ми се струва, че президентът не е извършил кой знае какво. Той просто е тъп. Но за това не е виновен, нали така? Чете ли за Уейкфилд?